Бел нахлу през парадната врата на хотел „Никърбокър“, първокласно заведение със стенописа на Кинг Коул Стария, нарисуван от Максфийлд Париш, украсил фоайето. Офисът на Ван Дорн се намираше на втория етаж, разположен в дъното, на дискретно разстояние от величественото стълбище. Опитен на вид млад мъж със зализана назад черна коса и дълга вратовръзка посрещаше клиенти в обзаведеното с вкус предно помещение. Изящно скроеното му сако прикриваше колан с револвер, който умееше да използва. Карабина с къса цев за разпръсване на тълпа му беше под ръка в долното чекмедже на бюрото му. Ключалката към задното помещение контролираше с електрически бутон до коляното си.
Задното помещение приличаше на офис на рекламен мениджър, с пишещи машини, лампи със зелено стъкло, стоманени шкафове с папки, календар на стената, телеграфен ключ и редица телефони тип „свещник“ на бюрото на дежурния служител. Вместо жени в бели блузи, които да печатат на бюрата, половин дузина детективи попълваха документи, обсъждаха тактики или се изтягаха, отдъхвайки след дежурство във фоайетата на хотелите по Таймс скуеър. Имаше отделни входове за посетители, чиято поява можеше да не се приеме добре в луксозното фоайе на „Никърбокър“, или се чувстваха по-комфортно да влизат и излизат от задната уличка.
Освирквания посрещнаха костюмите на Бел и Абът.
— Път! Минават оперните контета!
— Задници, не сте ли виждали джентълмени досега? — попита Абът.
— Накъде сте тръгнали, облечени така като пингвини?
— „Жарден дьо Пари“, на покрива на театър „Хамърстейн“ — отвърна гордо Абът, вдигна леко цилиндъра си и развя пелерината си в пищен жест. — На „Фолиз 1907“.
— Какво? Имате билети за „Фолиз“? — изломотиха няколко души удивени. — Как се докопахте до тях?
— По благоволение на шефа — отвърна Абът. — Продуцентът, господин Зигфилд, дължи една услуга на господин Ван Дорн. Нещо за жена, която не била негова. Хайде, Айзък. Завесата вече се вдига!
Но Айзък Бел стоеше като забит в пода, вторачен в телефоните, строени като войници. Нещо го човъркаше. Нещо забравено. Нещо пренебрегнато. Или спомен за нещо сбъркано.
Барутният кей на Джърси сити изплува в ума му. Имаше фотографска памет и проследи подстъпа към кея откъм сушата и навътре във водата стъпка по стъпка, метър по метър. Видя картечницата „Викърс“, насочена към портала, който го изолираше от главните възли. Видя въглищните тендери, които бе заповядал да блокират портата. Видя низ натоварени вагони, пушека, надигналата се от прилива вода, пътническия терминал Къмюнипау от червени тухли, с фериботния му кей и бетонната стена на брега в далечината…
Какво липсваше?
Телефонен звън. Дежурният служител вдигна средния телефон, който някой беше маркирал като най-важен с помощта на червило — същото, което използваха и вариететните актриси.
— Да, сър, господин Ван Дорн!… Да, сър! Тук е… Слушам, сър! Довиждане, господин Ван Дорн.
Дежурният остави слушалката и каза на Айзък Бел:
— Господин Ван Дорн каза, че ако не напуснете офиса в тази минута, сте уволнен.
Излязоха от „Никърбокър“ на бегом.
Арчи Абът, вечно напереният туристически гид, посочи към двуетажната жълта фасада на ресторант „При Ректор“, щом тръгнаха към Бродуей. Особено внимание обърна на огромната статуя при входа.
— Виждаш ли онзи грифон?
— Трудно бих го пропуснал.
— Пази най-великолепния палат за омари в целия град!
Лилиан Хенеси обожаваше да влиза в „При Ректор“. Пристъпеше ли елегантно покрай грифона на тротоара, за да се озове в огромната жълто-зелена страна на чудесата от злато и кристал, осветена ярко от гигантски полилеи, Лилиан се чувстваше като велика и обожавана актриса. Най-хубавото бяха огледалата от пода до тавана, позволяващи на всеки в ресторанта да види кой влиза през въртящата се врата.
Тази нощ хората се бяха вторачили в красивата й златиста рокля, зяпнали бяха в колието от диаманти на гърдите й и си бяха шепнали за удивително чаровния й кавалер. Или, според израза на Марион Морган, неописуемо чаровния й кавалер. Колко лошо, че беше само сенатор Кинкейд, който все още продължаваше упорито да я ухажва с надеждата да сложи ръце на богатството й. Колко по-възбуждащо щеше да бъде, ако влезеше тук с мъж като Айзък Бел — чаровен, без да е красив, силен, без да е брутален, суров, без да е груб.