Вайцман забърза обратно към руля и извика от люка:
— Отворен е. Както ти казах.
Вонг вдиша дълбоко и прикрепи жицата с положителния полюс към второто краче на детонатора. Нищо не последва. Разбира се, помисли си той кисело, ако се беше объркало нямаше и да го разбере — щеше да загине моментално. Изкачи се по стълбата, излезе от люка и каза на мъжа зад кормилото да даде сигнал на шхуната. Тя се доближи с пляскане на мокрите платна и издрънча силно в корпуса на лихтера.
— Леко! — изрева Вайцман. — Да ни убиете ли искате?
— Китаец! — ревна капитан Ятковски. — Качвай се тука.
Вонг Ли задвижи схванатите си ръце и крака нагоре по въжената стълба. Беше се катерил на много по-лоши места в планините, но тогава беше с трийсет години по-млад.
— Вайцман! — ревна капитанът. — Виждаш ли кея?
— Как може да ми избяга?
На половин километър напред грееха електрически светлини. Железопътните ченгета го бяха осветили като Бродуей, за да не може никой да се промъкне до тях от възлите, но изобщо не беше им минало през ума, че някой може да се промъкне откъм водата.
— Насочи към него и бързо се разкарай.
Вайцман завъртя руля докато изравни носа на „Лилиан I“ със светлините на барутния кей. Приближаваха се странично, а кеят беше дълъг сто и осемдесет метра, тъй че дори да се отклонеше малко от курса, все пак щеше да се удари достатъчно близо до петте вагона с динамит.
— Бързо, казах! — ревна капитанът.
Нямаше нужда да го подканят. Вайцман се изкатери на дървената палуба на шхуната.
— Давай бързо! — извика Вонг. — Разкарай ни оттук.
Никой не беше по-голям специалист от Вонг, за да разбере какви сили щяха да се развихрят над железопътните възли, пристанището и градовете наоколо.
Когато Вонг и екипажът на шхуната погледнаха назад да проверят дали парният лихтер върви по зададения курс, видяха как един ферибот на Централна железница Ню Джърси се откъсна от брега и пое към Пътнически терминал Къмюнипау. Трябваше да е спрял влак отнякъде и фериботът откарваше пътниците на последния етап.
— Добре дошли в Ню Йорк! — измърмори капитанът.
Щом двайсет и петте тона динамит на лихтера взривяха стоте тона на барутния погреб, фериботът щеше да изчезне сред огнено кълбо.
25
Марион Морган стоеше вън на откритата палуба на ферибота „Джърси Сентръл“. Подпря се на перилото, без да обръща внимание на студа. Сърцето й туптеше от радост и възбуда. Не беше виждала Ню Йорк откакто баща й я беше завел на екскурзия в Източните щати като малко момиче. Сега отвъд реката се рееха десетки небостъргачи с осветени прозорци. А някъде там, на приказния остров, беше любимият й Айзък Бел.
Беше се колебала дали да му прати телеграма, или да го изненада. Спряла се беше на изненадата. Пътуването й ту идваше на дневен ред, ту се отменяше, докато Престън Уайтуей жонглираше с натоварения си график. В последната минута бе решил да остане в Калифорния и да я прати да се срещне с банкерите му в Ню Йорк, за да представи предложението му за финансиране на серията му кинопрегледи „Свят в картини“. Напористият млад вестникарски издател трябваше да е бил достатъчно впечатлен от банковия й опит, за да й даде такова важно поръчение. Но Марион подозираше, че истинската причина да прати жена, беше надеждата му да я спечели, тъй като бе помислил, че пътят към сърцето й ще е отворен, като й покаже, че уважава независимостта й. Беше измислила фраза, с която да подчертае на настоятелния Уайтуей обвързаността си с Айзък.
„Сърцето ми е вречено“.
Наложило се бе да прибегне до нея вече два пъти.
Но казваше всичко и щеше да я използва още десет пъти, ако потрябва.
Дъждът отслабваше и градските светлини грейнаха ярко. Веднага щом се настанеше в хотела си, щеше да телефонира на Айзък в клуб „Йейл“. В порядъчните хотели като „Астор“ гледаха с лошо око на жени, които приемат джентълмени посетители. Но в страната нямаше да се намери и едно хотелско ченге, което да не си затвори очите за оперативен служител на Ван Дорн. Професионална благосклонност, щеше да се усмихне Айзък.