Хенеси предпочиташе да тълкува тези сведения с известна предпазливост. Но Кинкейд бе успял по един или друг начин да осребри тази своя мнима слава в назначение от корумпираната щатска законодателна власт за представител на „интересите“ на железниците в „Клуба на милионерите“ в Щатския Сенат, и никой по-добре от Хенеси не бе наясно колко приятно забогатяваше Кинкейд от подкупи, свързани е работата на железниците.
— Трима души мъртви, само с щракване на пръстите — изръмжа той. — Петнайсет са уловени в капан. Не ми трябват повече инженери. В този момент ще ми свърши работа гробар. И един първокласен детектив.
Хенеси се извъртя стремглаво към телеграфиста:
— Отговориха ли от Ван Дорн?
— Още не, сър. Току-що изпратихме…
— Джо ван Дорн разполага с представители във всеки град на континента. Телеграфирай на всички!
Откъм личните им покои забързано се появи и дъщеря му Лилиан. Очите на Кинкейд се разшириха и усмивката му се изпълни с още по-голяма готовност. Въпреки че се намираха на прашен страничен коловоз дълбоко в планинската верига на Каскейд, беше облечена така, че след нея биха се обръщали и в най-изисканите нюйоркски приемни. Вечерната рокля от бял шифон бе пристегната в стройния й кръст. Дълбокото деколте отчасти се прикриваше от копринена роза. Около грациозната си шия носеше перлена огърлица с диаманти, а косата й бе вдигната високо в златист облак, чиито къдрици украсяваха високото й чело. Ярките обеци „Перуци“ от тройно шлифовани брилянти привличаха вниманието към лицето й. Перушина, помисли си цинично Кинкейд, която демонстрираше какво предлага тази жена, а то не беше никак малко.
Лилиан Хенеси беше зашеметяващо красива, изключително млада и изключително, изключително богата. Достойна за крал. Или за сенатор, хвърлил око на Белия дом. Проблемът бе яростната светлина в изумително бледосините й очи, която оповестяваше, че е повече, отколкото човек би могъл да опитоми сам. А сега баща й, който така и не бе успял да я обуздае, я бе назначил за своя доверена секретарка, което й предоставяше допълнителна независимост.
— Татко — каза тя, — току-що разговарях по телеграфона с главния инженер. Уверен е, че могат да влязат в сервизната галерия от другата страна и да си проправят път до главния тунел. Спасителните екипи работят. Телеграмите ти са изпратени. Време е да се преоблечеш за вечеря.
— Нямам намерение да вечерям, докато хората ми са затрупани някъде там.
— Няма да им помогнеш, ако умреш от глад. — Тя се обърна към Кинкейд: — Здравей, Чарлз — произнесе студено. — Госпожа Комдън ни очаква в приемната. Можем да изпием по един коктейл, докато баща ми се преоблича.
По времето, когато довършваха питиетата си, Хенеси все ще не се беше появил. Госпожа Комдън, пищна чернокоса жена на около четиридесет години, облечена с вталена рокля от зелена коприна и диаманти, обработени по европейски образец, заяви:
— Аз ще го доведа.
Влезе в кабинета. Без да обръща внимание на телеграфиста, който, подобно на всички останали телеграфисти, беше положил клетва никога да не разкрива съдържанието на съобщенията, които изпращаше или получаваше, тя постави нежно ръка на кокалестото рамо на Хенеси и каза:
— Всички са гладни. — На устните й имаше покоряваща усмивка. — Да сядаме да вечеряме. Господин Ван Дорн ще ви отговори съвсем скоро.
Още докато произнасяше последното, локомотивът изсвири на два пъти сигнала за „пълен напред“ и влакът потегли съвсем леко.
— Къде отиваме? — попита тя без особена изненада, че отново поемат на път.
— Сакраменто. Сиатъл и Спокен.
3
Четири дни след експлозията в тунела Джоузеф ван Дорн успя да настигне летящия неспирно Озгуд Хенеси в Голямото северно железопътно депо в Хенесивил. Чисто новият град в покрайнините на Спокен, щата Вашингтон, близо до границата с Айдахо, се пръскаше по шевовете от пресен дървен материал, креозот и горящи въглища. Вече бяха започнали да го наричат „Минеаполис на Северозапада“. Ван Дорн знаеше, че Хенеси е решил да издигне града на това място като част от плана си да удвои линиите на „Южен Пасифик“, поглъщайки северните трансконтинентални пътища.
Основателят на знаменитата детективска агенция Ван Дорн бе едър, оплешивяващ, добре облечен мъж в четиридесетте си години, който приличаше по-скоро на проспериращ търговски пътник, отколкото на бич за обитателите на подземния свят. Изглеждаше общителен, с волеви римски нос, винаги готов да се усмихне, макар това впечатление леко да се заглаждаше от намека за меланхолия в ирландските му очи, с великолепни червеникави бакенбарди, които се спускаха чак до още по-великолепната му, също червеникава брада. Докато приближаваше специалният влак на Хенеси, мелодията на рагтайм, която долиташе от един грамофон, успя да изтръгне от него въздишка на одобрително облекчение. Веднага разпозна живата изпълнена с нежност мелодия на чисто новото изпълнение на Скот Джоплин „Музика в прожектора“2 и тази музика веднага му даде да разбере, че Лилиан, дъщерята на Хенеси, със сигурност е някъде наоколо. Свадливият президент на компанията „Южен Пасифик“ винаги беше в по-благосклонно настроение, когато тя се намираше наблизо.