— Айзък! Арчи телефонира от моргата на Манхатън. Смята, че сме се докопали до нещо.
Съдебният лекар в район Манхатън получаваше заплата от 3600 долара годишно, която му позволяваше някои луксове на живота на човек от средната класа. Включваха лятна почивка в чужбина. Наскоро си беше инсталирал модерно устройство за фотографско идентифициране, което бе открил в Париж.
Горе под големия оберлихт висеше фотографска камера. Лещите й бяха насочени към пода, където бяха очертани линии, обозначаващи височина в сантиметри. На пода лежеше мъртво тяло, ярко осветено от оберлихта. Бел видя, че е мъж, макар лицето му да беше заличено от огън и груба сила. Дрехите му бяха мокри. От линията, където бяха поставени стъпалата му до линията над главата, беше на ръст около метър и шейсет.
— Просто някакъв китаец — каза съдебният лекар. — Така си мисля поне, съдейки по ръцете му, стъпалата и тена на кожата. Но казаха, че искате да видите всяко удавено тяло.
— Намерих това в джоба му — каза Абът и вдигна голям колкото молив цилиндър с изпънати от него жички като две къси крачета.
— Живачно-фулминатен детонатор. Къде го намериха? — попита Бел.
— Носело го течението покрай Батъри парк.
— Възможно ли е да е отнесен през реката от Джърси до Манхатън?
— Теченията са непредсказуеми — отвърна съдебният лекар. — С океанския прилив и речното течение, телата се отнасят във всички посоки, според вълната и потока. Мислите ли, че той е предизвикал взрива?
— Изглежда е бил близо до него — подхвърли Абът и погледна въпросително Бел.
— Благодаря, че ни се обадихте, докторе — каза Бел на излизане.
Абът го догони на тротоара.
— Как Саботьора е наел китаец за каузата си?
— Не можем да знаем, докато не открием кой е бил мъжът — отвърна Бел.
— Трудно ще е без лице.
— Трябва да открием кой е бил. Кои са основните източници на доходи за китайците в Ню Йорк?
— Китайците работят главно в производството на пури, в бакалии и в ръчни перални, разбира се.
— Пръстите и дланите на този мъж бяха с тежки мазоли — каза Бел. — Вероятно е бил перач, работещ с гореща тежка ютия.
— Пералните обаче са доста — отвърна Арчи. — По една на всяко каре в работническите квартали.
— Започни с Джърси сити. Шхуната беше привързана там. И там натовариха лихтера на „Южен Пасифик“ с динамита.
Изведнъж нещата се задвижиха бързо. Един от детективите на железници „Джетро Уот“ си спомни, че пуснал на един кей китаец с огромен чувал с пране.
— Каза, че отивал на „Джулия Райдхед“, стоманен барк, който разтоварваше кокали.
„Джулия Райдхед“ все още беше пристанал на кея с мачтите му, прекършени от експлозията. Не, отвърна капитанът. Не е оставял прането си на брега. Жена му била на борда и тя го перяла. След това дневникът на пристанищния началник разкри, че дървената шхуна на Ятковски е била привързана близо до „Джулия“ същия следобед.
Детективите на Ван Дорн намериха студенти, готвещи се за мисионери, които учеха китайски в една семинария в Челси. Наеха ги за преводачи и ускориха издирването на пералнята, която беше наела мъртвия. Арчи Абът се върна в хотел „Никърбокър“ триумфиращ.
— Името му е Вонг Ли. Хората, които са го познавали казаха, че работел за железния път. В Запада.
— Взривявания с динамит в планините — каза Бел. — Разбира се. Там е научил занаята си.
— Вероятно е дошъл тук преди двайсет, двайсет и пет години — допълни Абът. — Много китайци напуснаха Калифорния, за да избягат от нападенията на тълпите.
— Работодателят потвърди ли това, само за да прозвучи добре? За да се отърве от белия детектив?
— Вонг Ли всъщност не е бил наемен работник. Поне отскоро. Купил е половината дял от шефа си.
— Значи Саботьора му е платил добре — каза Бел.
— Много добре. Авансово при това, и достатъчно, за да си купи бизнес. Длъжен съм да се възхитя на предприемчивостта му. Колко работници биха устояли на изкушението да ги похарчат за вино и жени?… Айзък, защо ме гледаш така?
— Кога?
— Какво „кога“?
— Кога Вонг Ли е изкупил половината дял в перачницата си?