Сабриел си пое въздух след воя на вятъра и помилва гладката, ламинирана хартия на корпуса. В съзнанието й мигновено изплува образа на първото Хартиено крило, счупено и горящо в дълбините на Свещената дупка.
— Надявам се да пътуваме по-добре заедно — прошепна тя, преди да се присъедини към двете Клеър и да изсвири последния тон — чистия, ясен звук, който щеше да разбуди Магията на Хартата в самолета им.
Миг по-късно, две Хартиени крила с ярки очи се отделиха от порутения дворец на Белизар, спуснаха се почти до вълните на Саерско море, а после се издигнаха, за да опишат кръг все по-високо над хълма. Единият самолет, сребристо-зелен, зави на северозапад. Другият, червено-златист, пое на юг.
Тъчстоун, пробуден от прилива на студен въздух върху лицето му и непознатото усещане от летенето, уморено прошепна:
— Какво става?
— Отиваме в Анселстиер — провикна се Сабриел. — От другата страна на Стената, за да открием тялото на Керигор и да го унищожим!
— О — каза Тъчстоун, който успя да чуе само „от другата страна на Стената“. — Добре.
Глава двадесет и пета
— Моля за извинение, сър — каза войникът, козирувал на вратата на банята на офицера. — Приемете почитанията на дежурния офицер и ще бъде ли възможно да дойдете незабавно?
Полковник Хорис въздъхна, остави бръснача и използва кърпата, за да избърше остатъците от пяната за бръснене. Тази сутрин го бяха прекъснали, докато се бръснеше и на няколко пъти през деня опита да довърши започнатото. Навярно това беше знак, че трябва да си пусне мустаци.
— Какво става? — попита той примирено. Каквото и да беше, едва ли бе нещо хубаво.
— Самолет, сър — отвърна безизразно редникът.
— От Щаба на армията? Дошъл е да остави бутилка с послание?
— Не зная, сър. От другата страна на Стената е.
— Моля! — възкликна Хорис, изпускайки всички бръснарски принадлежности, като взе шлема и меча си и опита да хукне навън, и всичко това наведнъж. — Невъзможно!
Ала когато накрая успя да излезе и отиде при Предния наблюдателен пост — осмоъгълно укрепление, простиращо се из Границата на около петдесет метра от Стената, — видя с очите си, че е напълно възможно. Светлината бледнееше, докато следобедът преваляше — от другата страна навярно беше преди залез, — но видимостта беше достатъчно добра, за да различи далечния силует във въздуха, който се спускаше с поредица от продължителни лупинги… от отсрещната страна на Стената. В Старото кралство.
Дежурният офицер наблюдаваше през голям артилерийски бинокъл, опрял лакти върху укрепения с пясъчни торби парапет на поста. Хорис поспря за миг, за да си припомни името на човека — беше нов в Граничния гарнизон, — а после го потупа по рамото.
— Йорбърт. Имаш ли нещо против да погледна? Младият офицер неохотно свали бинокъла и му го подаде като момче, лишено от наполовина изядена близалка.
— Определено е самолет, сър — каза той, а лицето му светна, докато говореше. — Съвсем тих, като безмоторен, но очевидно има някакво захранване. Много е маневрен и красиво боядисан. Вътре има двама… души, сър.
Хорис не каза нищо, но взе бинокъла и зае същата поза с подпрени лакти. Известно време не можеше да види самолета и припряно го завъртя наляво и надясно, после го размърда нагоре-надолу — и ето, че го зърна, по-ниско, отколкото очакваше, почти готов за кацане.
— Издай команда „на оръжие“ — нареди той грубо, когато осъзна, че самолетът ще кацне много близо до пропускателния пункт — може би едва на стотина метра от портала.
Чу, че командата му се повтаря от Йорбърт към един сержант, а после той я изрева, за да бъде изпълнена от часовоите, дежурните сержанти и накрая последва звука от ръчните клаксони и старата камбана, която висеше пред офицерския стол.
Трудно можеше да се види точно кой или какво има в самолета, докато не нагласи фокуса и лицето на Сабриел изскочи пред него, увеличено до узнаваем вид, дори и при сегашното разстояние. Сабриел, дъщерята на Абхорсен, придружавана от непознат мъж — или нещо с формата на мъж. За миг Хорис реши да нареди на хората си да свалят оръжието, но вече чуваше как подкованите им ботуши тракат по дъсчената настилка, а сержантите и ефрейторите крещят — а и това всъщност можеше да не е Сабриел. Слънцето гаснеше и приближаващата нощ щеше да бъде първата от пълнолунието…
— Йорбърт! — изрече отсечено той, като подаде бинокъла на изненадания и неподготвен низш офицер. — Върви да предадеш моите почитания на старшината на полка и го помоли лично да подбере едно разузнавателно подразделение — ще излезем да огледаме по-отблизо онзи самолет.