— О, благодаря ви, сър! — смотолеви лейтенант Йорбърт, очевидно решил, че „ние“ включва и самия него. Ентусиазмът му изненада Хорис, поне за миг.
— Кажете, господин Йорбърт — попита го той, — случайно да сте молили да ви прехвърлят във Въздушните сили?
— Ами, да, сър — отвърна Йорбърт. — Осем пъти…
— Просто запомнете — прекъсна го Хорис, — че каквото и да е това там, е възможно да е летящо чудовище, а не летателен апарат, а пилотите може би са полуразложени същества, които би трябвало да са мъртви, или творения на Свободната магия, които всъщност никога не са живели. Не са колеги авиатори, рицари на небето или нещо подобно.
Йорбърт кимна, съвсем не по военному, отдаде чест и се обърна кръгом.
— И следващият път, когато си дежурен офицер, не забравяй меча си — извика след него Хорис. — Никой ли не ти е казвал, че револверът ти може да засече?
Йорбърт отново кимна, изчерви се, почти козирува, а после хукна към свързочния окоп. Един от войниците в Предния наблюдателен пост беше ефрейтор, чийто ръкав бе запълнен с нашивки, обозначаващи двайсетте години служба, а на челото му имаше символ на Хартата, показващ граничния му произход. Той поклати глава след отдалечаващия се гръб на младия офицер.
— Защо клатиш глава, ефрейтор Анши? — озъби се Хорис, изнервен от многократно прекъсваните си опити да се обръсне и новата, потенциално опасна поява на самолет.
— Разводнен мозък — отвърна весело и доста двусмислено ефрейторът. Хорис отвори уста, за да изрече сурово порицание, после я затвори, когато ъгълчетата на устата му неволно се извиха в усмивка. Преди наистина да се разсмее, той напусна поста, поемайки обратно към възела от окопи, където трябваше да го чакат неговото подразделение и старшината на полка, за да се прехвърлят от другата страна на Стената.
След като направи пет крачки, усмивката му изчезна.
Хартиеното крило кацна безупречно сред снежна вихрушка. В него седяха Сабриел и Тъчстоун, зъзнещи съответно под мушамата и рибарското наметало, които бавно слязоха, за да потънат до колене в обилно натрупалия сняг. Тъчстоун се усмихна на Сабриел, носът му беше червен, а веждите — заскрежени.
— Успяхме.
— Засега — отвърна Сабриел, оглеждайки се уморено. Виждаше дългото сиво туловище на Стената и есенното слънце с дълбокия цвят на мед, откъм страната на Анселстиер. Тук снегът беше натрупан по сивия камък и беше облачно, а слънце почти нямаше. Достатъчно тъмно бе, за да могат мъртвите да бродят наоколо.
Усмивката на Тъчстоун се стопи, когато усети настроението й, взе мечовете си от Хартиеното крило, като даде единия на Сабриел. Тя го прибра в ножницата, която не му беше по мярка — още едно напомняне за нейната загуба.
— Най-добре да взема и книгите — каза, навеждайки се, за да ги извади от кабината. Двете книги с Магия на Хартата бяха невредими, недокоснати от снега, но „Книга за мъртвите“ изглеждаше мокра. Когато Сабриел я извади, разбра, че не е мокра от снега. От подвързията й се стичаха капчици тъмна, гъста кръв. Сабриел безмълвно я изтри в твърдата кора на снега, оставяйки синкава следа. После прибра книгите в джобовете на палтото си.
— Защо… защо книгата изглеждаше така? — попита Тъчстоун, стараейки се, и почти успявайки, гласът му да прозвучи по-скоро любопитно, отколкото уплашено.
— Мисля, че реагира на присъствието на толкова много смърт — отвърна Сабриел. — Тук има големи възможности за възкресение на мъртвите. Това място е много уязвимо…
— Шшш — прекъсна я Тъчстоун, сочейки Стената. Към тях в разгърнат строй се приближаваха силуети, тъмни на фона на снега, които крачеха целенасочено и равномерно. Носеха лъкове и копия, и поне Сабриел успя да различи пушките, които бяха преметнали през рамо.
— Всичко е наред — каза тя, макар че стомахът й бе пронизан от нервна тръпка. — Това са войници от Анселстиер — въпреки това, мога да изпратя Хартиеното крило обратно…
Тя набързо се увери, че са взели всичко от кабината, после постави ръка на носа на Хартиеното крило, точно над светещото му око. То сякаш я гледаше, докато му говореше.
— Сега върви, приятелю. Не ми се ще да рискувам да те завлекат в Анселстиер и да те разглобят. Полети, накъдето желаеш — към глетчера на Клеър, или ако искаш, към дома на Абхорсен, при водопада.
Тя се отдръпна и образува символите на Хартата, които щяха да дадат избор на Хартиеното крило, а ветровете да го понесат нататък. Символите се сляха с нейното изсвирване и самолетът помръдна в унисон с усилващата се мелодия, ускорявайки ход, докато не се издигна в небето при кулминацията на най-високия тон.