— Съжалявам за баща ти. Много съжалявам — каза Хорис. Поколеба се, а после добави: — Но тъй като ти си тук, не можеш ли отново да възпреш мъртвите?
— Ако това беше всичко, да, бих могла — продължи Сабриел. — Но лошото предстои. Някога чували ли сте името Керигор, полковник?
Хоръс остави чая си.
— Баща ти го спомена веднъж. Един от Висшите мъртви, струва ми се, затворен зад Седмата порта?
— Не просто Висш, а вероятно най-великият — каза мрачно Сабриел. — Доколкото знам, той е единственият мъртъв дух, който в същото време е последовател на Свободната магия.
— А и ренегат от кралското семейство — добави Тъчстоун, чийто глас бе все така дрезгав и сух от студените ветрове, съпътствали полета им, дори чаят не бе го възстановил. — И вече не е затворен. Подвизава се в живота.
— Всички тези неща му дават сила — продължи Сабриел. — Но има и една слабост. Владеенето на Свободната магия от Керигор, както и голяма част от силата му в живота и смъртта, зависят от продължителното съществуване на физическото му тяло. Той го е скрил, отдавна, когато е взел решението да стане мъртъв дух — и то е скрито в Анселстиер. Близо до Уайвърли, ако трябва да сме точни.
— И сега идва да си го вземе… — каза Хорис с ужасяваща прозорливост. Външно изглеждаше спокоен, всички онези дълги години военна служба бяха образували твърда черупка, зад която криеше чувствата си. Но вътрешно усети потрепване, за което се надяваше да не се е предало върху чашата, която държеше в ръка. — Кога ще дойде?
— С настъпването на нощта — отвърна Сабриел. — С цяла армия мъртви. Ако успее да излезе от смъртта близо до Стената, може би ще дойде по-рано.
— Слънцето… — поде Хорис.
— Керигор може да променя времето, да донесе мъгла или гъсти облаци.
— Тогава какво можем да направим? — попита Хорис, обръщайки дланите си нагоре, към Сабриел, с въпросителен поглед. — Абхорсен?
Сабриел усети как върху й се стоварва огромна тежест, едно бреме, което увеличи умората, която вече тегнеше над нея, но положи усилия да отговори.
— Тялото на Керигор се намира в омагьосан саркофаг под един паметник, разположен на върха на хълм, който наричат Доки пойнт, на по-малко от четиридесет мили оттук. Трябва бързо да отидем там — и да го унищожим.
— И това ще унищожи Керигор?
— Не — каза Сабриел, мрачно поклащайки глава. — Но ще го омаломощи… така че има вероятност…
— Ясно — каза Хорис. — Все още разполагаме с три или четири часа дневна светлина, но ще трябва да действаме бързо. Доколкото разбирам, Керигор и неговите… сили… ще трябва да прекосят Стената тук? Не могат просто да се озоват на Доки пойнт?
— Не — съгласи се Сабриел. — Ще трябва да се появят в живота в Старото кралство и физически да прекосят Стената. Вероятно ще бъде най-добре да не се опитваме да го спрем.
— Боя се, че не можем да го направим — отвърна Хорис. — Граничният гарнизон е тук за това.
— В такъв случай много от вашите войници ще загинат без никакъв смисъл — каза Тъчстоун. — Само защото ще се изпречат на пътя му. Всяко същество или човек, застанало на пътя на Керигор, ще бъде унищожено.
— Значи искате просто да оставим това… същество и цяла орда мъртви да влязат в Анселстиер?
— Не съвсем — отвърна Сабриел. — Бих искала да се бия с него във време и място, избрани от нас. Ако ми предоставите всички местни войници, които носят знака на Хартата и владеят малко Магия на Хартата, може би ще имаме достатъчно време, за да унищожим тялото на Керигор. Освен това, ще бъдем почти на тридесет и пет мили от Стената. Силата на Керигор може да отслабне съвсем малко, но много от слугите му ще бъдат по-слаби. Навярно толкова слаби, че ако унищожим или повредим физическите им тела, това ще бъде достатъчно да ги изпратим обратно в смъртта.
— А останалата част от гарнизона? Просто ще стоим настрана и ще оставим Керигор и армията му да прекосят Границата?
— Вероятно няма да имате избор.
— Разбирам — прошепна Хорис. Стана и закрачи напред-назад, шест крачки, колкото позволяваше землянката. — За щастие, или може би за жалост — в момента изпълнявам длъжността главнокомандващ офицер за цялата гранична зона. Генерал Ашенбер се завърна на юг, заради… ъъъъ… лошото си здраве. Това е само временно — от Щаба на армията не желаят да поверяват всякакви ръководни длъжности на онези от нас, които носят знака на Хартата. Така че решението е мое…
Той спря да крачи и погледна Сабриел и Тъчстоун — ала очите му сякаш виждаха нещо далече зад тях и ръждивата вълниста ламарина, покрила стените на землянката. Накрая, той каза: