— Много добре. Ще ви дам дванайсет Мага на Хартата — половината от целия боен състав на разузнаването, но ще добавя и малко от обикновените войски. Отряд, който да ви ескортира до… как беше? Доки пойнт. Но не мога да обещая, че няма да се сражаваме на Границата.
— Имаме нужда и от вас, полковник — каза Сабриел в тишината, последвала решението му. — Вие сте най-силният Маг на Хартата в този гарнизон.
— Невъзможно! — възкликна енергично Хорис. — Аз съм командир на Границата. Моите задължения са тук.
— И бездруго няма да можете да обясните нищо от предстоящото довечера — каза Сабриел. — Нито на някой генерал на юг, нито на някой, който никога не е прекосявал Стената.
— Ще… ще си помисля, докато хапвате — заяви Хорис, когато тракането на подноса и чиниите тактично оповести появата на един войник от стола на стълбите. — Влез!
Войникът влезе, а над сребърните блюда се вдигаше пара. Когато остави подноса, Хорис отиде до него и изрева:
— Пратеник! Искам да извикате адютанта, майор Тиндал и старшината на рота „А“, лейтенант Еър от разузнаването, старшината на полка и интенданта. В Оперативната стая, след десет минути. О… повикай и транспортния офицер. И предупреди свързочниците да бъдат в готовност за кодиране.
Глава двадесет и шеста
След като изпиха чая, всичко се разви много бързо. Може би прекалено бързо за изтощените Сабриел и Тъчстоун. Съдейки по шумовете отвън, във всички посоки се движеха войници, докато те ядяха закъснелия си обяд. После, още преди храната им да се слегне, Хорис се върна и им каза да се размърдат.
Сякаш участваше в училищна пиеса, помисли си Сабриел, когато излезе с препъване от свързочния окоп и продължи към парадния плац. Около нея се случваха ужасно много неща, но тя не се чувстваше част от всички тях. Усети, че Тъчстоун леко докосва ръката й и му се усмихна окуражително — за него сигурно беше още по-тежко.
След минути ги избутаха към парадния плац, към редица чакащи камиони, една открита щабна кола и две странни стоманени приспособления. Ромбовидни, с оръдейни кули от всяка страна и гъсенични вериги. Танкове, досети се Сабриел. Сравнително ново изобретение. Както и камионите, те ревяха, а двигателите им бълваха синьо-сив пушек. Сега нямаха проблеми, помисли си Сабриел, но двигателите щяха да угаснат, когато вятърът задухаше от Старото кралство. Или когато Керигор дойдеше…
Хорис ги поведе към щабната кола, отвори задната врата и им направи знак да влязат.
— Ще дойдете ли с нас? — попита несигурно Сабриел, докато се настаняваше върху дебело подплатените кожени седалки, борейки се с пристъпа на умора, който заплашваше незабавно да я приспи.
— Да — отвърна бавно Хорис. Изглеждаше изненадан от собствения си отговор и внезапно някак отнесен. — Да, ще дойда.
— Вие имате Зрение — каза Тъчстоун, вдигайки поглед от мястото, където нагласяваше ножницата, преди да седне. — Какво видяхте?
— Обичайните неща — отговори Хорис. Настани се на предната седалка и кимна с глава на шофьора — ветеран от разузнаването с изпито лице, чийто знак на Хартата бе почти незабележим върху загрубялото чело.
— Какво имате предвид? — попита Сабриел, но въпросът й потъна, когато шофьорът включи стартера и автомобилът потегли с давене и пукане, пригласяйки с тенора си на басовата какофония на камионите и танковете.
Тъчстоун подскочи при внезапния шум и вибрация, после се усмихна смутено на Сабриел, която нежно бе поставила пръстите си на ръката му, сякаш успокояваше дете.
— Какво искаше да каже с „обичайните неща“? — попита Сабриел.
Тъчстоун я погледна, а тъгата и умората се бореха за надмощие в погледа му. Той взе ръката й в своята и прокара линия по дланта й — ясно очертана, прекъсваща линия.
— О — прошепна Сабриел. Подсмръкна и погледна тила на Хорис, очите й се премрежиха, виждайки единствено линията на късо подстриганата му сребриста коса, подаваща се под ръба на каската.
— Той има дъщеря на моята възраст, в… някъде на юг — прошепна тя, потръпвайки, и стисна ръката на Тъчстоун, докато пръстите му не побеляха като нейните. — Защо, о, защо, всичко… всички…
Автомобилът потегли напред, олюлявайки се, предвождан от двама моторизирани войници и следван от деветте камиона, внимателно подредени през сто метра един от друг. Танковете, чиито вериги скърцаха и тракаха, поеха по един страничен път към разклонението на железопътната линия, където щяха да ги натоварят и изпратят към станция „Уайвърли“. Беше малко вероятно да пристигнат преди свечеряване. Сухопътният конвой щеше да бъде в Доки пойнт преди шест следобед.