Сред корковите дъбове беше тихо, войниците се движеха максимално тихо, общувайки помежду си с жестове, вместо с викове, и само тежките им стъпки и случайното трещене на брони или друга част от снаряжението нарушаваше тишината.
Слънчевата светлина се процеждаше между дърветата, щедра и златиста, но вече загубила топлината си, като бяло вино, което има ароматен вкус, но никаква сила.
Само разузнавачите поеха към върха на хълма. Водещият пехотен взвод тръгна по по-нисък маршрут около северната страна; другите два взвода се придвижиха на югозапад и югоизток, образувайки отбранителен триъгълник около хълма. Хорис, Сабриел, Тъчстоун и шофьорът продължиха нататък.
Дърветата свършваха на около двайсет метра от върха на хълма, а на тяхно място растяха бурени и магарешки бодили. На най-високата точка стоеше паметникът: масивен квадрат с размерите на колиба, направен от сиво-зелени камъни. Дванайсетте разузнавачи се бяха струпали хаотично около него, а четирима от тях вече повдигаха един от ъгловите камъни, с помощта на дълъг лост, очевидно донесен с тази цел.
Когато Сабриел и Тъчстоун наближиха, камъкът падна с глух звук, разкривайки под себе си още каменни блокове. В това време, всеки от присъстващите Магове на Хартата усети леко бръмчене в ушите си и пристъп на замаяност.
— Усетихте ли? — попита без нужда Хорис, защото от израженията на всички и ръцете, които бяха допрели до ушите си, ставаше ясно, че всички са усетили.
— Да — отвърна Сабриел. Усещането беше почти същото, но по-слабо, от това, което предизвикваха счупените камъни в хранилището. — Боя се, че ще стане по-зле, когато наближим саркофага.
— На каква дълбочина се намира той?
— Четири блока, струва ми се — каза Сабриел. — Или пет. Аз го… видях… под странен ъгъл.
Хорис кимна и даде знак на мъжете да продължат да къртят камъните. Те се заеха с това охотно, но Сабриел забеляза, че непрекъснато следят положението на слънцето. Всички разузнавачи бяха Магове на Хартата с различен ранг — всички знаеха какво ще донесе залезът.
След петнайсет минути, в единия край имаше дупка, широка колкото два блока и също толкова дълбока, а им ставаше все по-зле. Двама от по-младите разузнавачи, мъже в началото на двайсетте, се почувстваха ужасно зле и се възстановяваха надолу по хълма. Останалите работеха по-бавно, тъй като енергията им беше насочена към това да задържат обяда в стомасите си и да успокоят треперещите си крайници.
Изненадващо, имайки предвид недоспиването и изтощението им, Сабриел и Тъчстоун сравнително лесно устояваха на пристъпите на гадене, предизвикани от паметника. Не можеше да става дума за сравнение между студа, мрака и страха от хранилището и стоенето на хълма, огрян от слънцето и изпълнен със свеж ветрец, едновременно затоплящ и охлаждащ.
Когато и третият блок беше изваден, Хорис обяви кратка почивка и всички се оттеглиха надолу по хълма, към редицата дървета, където болезнената аура на паметника се разсейваше. Свързочниците разполагаха с телефон на това място, поставили слушалката му върху обърнатия цилиндър. Хорис я взе, но се обърна към Сабриел, преди свързочникът да завърти ръчката за зареждане.
— Трябва ли да се извършат някакви приготовления, преди да отстраним последните блокове? Имам предвид магически.
Сабриел помисли известно време, прогонвайки умората си, после поклати глава.
— Не мисля. Когато имаме достъп до саркофага, може би ще се наложи да го отворим със заклинание — ще имам нужда от помощта на всички за това. После финалните ритуали с тялото — обичайното заклинание за кремиране. Тогава ще има и съпротива. Вашите хора често ли са правили заклинания от магията на Хартата заедно?
— За жалост, не — отвърна Хорис, като се намръщи. — Тъй като армията не признава официално съществуването на Магията на Хартата, всички тук на практика са самоуки.
— Няма значение — каза Сабриел, стараейки се да прозвучи уверена, тъй като знаеше, че всички наоколо я слушат. — Ще се справим.
— Хубаво — отвърна Хорис с усмивка. Придаваше му много самоуверен вид, помисли си Сабриел. Тя също опита да се усмихне, но не беше сигурна в резултата. Стори й се, че прекалено много прилича на болезнена гримаса.
— Е, да видим докъде е стигнал нашият неканен гост — продължи Хорис, все още усмихнат. — С кого ще ме свърже този телефон, сержант?
— С полицията в Бейн — отвърна сержантът-свързочник, като енергично развъртя зареждащата ръчка. — И северният щаб на армията, сър. Ще трябва да помолите ефрейтор Синдж да ви свърже. Той е на комутатора в селото.