— Добре — отвърна Хорис. — Ало. О, Синдж? Свържи ме с Бейн. Не, предай на север, че не можеш да се свържеш с мен. Да, точно така, ефрейтор. Благодаря… о… полицейски участък Бейн? Полковник Хорис е. Искам да говоря с началник Дингли… да. Здравейте, началник. Да сте получавали някакви доклади за странна гъста мъгла… моля? Вече! Не, в никакъв случай не разследвайте случая. Накарайте всички да останат на закрито. Да спуснат кепенците на прозорците… да, обичайната процедура. Да, каквото и да попадне вътре… Да, извънредно опасно е… ало! Ало!
Той бавно остави слушалката и посочи към хълма.
— Мъглата вече се придвижва през северната част на Бейн. Сигурно се движи много по-бързо. Възможно ли е този Керигор да знае какво сме намислили?
— Да — отвърнаха едновременно Сабриел и Тъчстоун.
— В такъв случай, най-добре да се размърдаме — заяви Хорис, като погледна часовника си. — Бих казал, че вече разполагаме с по-малко от четиридесет минути.
Глава двадесет и седма
Последните блокове излязоха бавно, теглени от изпотени, пребледнели мъже, чиито крака и ръце трепереха, а дъхът им беше неравномерен. Щом разчистиха пътя, те се запрепъваха назад, далече от паметника, търсейки слънчеви участъци, за да се справят с ужасния студ, който сякаш разяждаше костите им. Един войник, спретнат мъж с руси мустаци, падна по хълма и легна заради силното гадене, докато не се появиха носилки, които да го отнесат.
Сабриел погледна в тъмната дупка на паметника и видя слабия, зловещ блясък от бронзовия саркофаг. Тя също усети, че й се повдига, космите по тила й настръхнаха, а кожата й — също. Въздухът беше натежал от вонята от Свободна магия, а в устата си имаше тежък метален вкус.
— Ще се наложи да направим заклинание за отваряне — заяви тя със свито сърце. — Саркофагът е много силно защитен. Мисля… най-добре би било да вляза вътре с Тъчстоун, който да ме държи за ръка, Хорис да държи него и така нататък, за да образуваме подсилващ строй за Магията на Хартата. Знаят ли всички символите на Хартата за заклинанието за отваряне?
Войниците кимнаха и казаха:
— Да, госпожо. — Един от тях отвърна: — Да, Абхорсен.
Сабриел го погледна. Ефрейтор на средна възраст, който носеше на ръкава си нашивки, свидетелство за продължителната му служба. Той беше един от най-малко засегнатите от Свободната магия.
— Можете да ме наричате Сабриел, ако желаете — каза тя, странно обезпокоена от начина, по който я бе нарекъл.
Ефрейторът поклати глава:
— Не, госпожице. Познавах баща ви. Вие сте съвсем като него. Вече сте Абхорсен. Ще накарате този мъртъв негодник — да ме прощавате — да му се прииска да си е останал дяволски мъртъв.
— Благодаря — отвърна Сабриел неуверено. Тя знаеше, че ефрейторът не притежава Зрението — човек винаги можеше да познае, но вярата му в нея беше толкова непоклатима…
— Прав е — каза Тъчстоун. Той й даде знак да мине пред него, като се поклони изискано. — Да довършим това, за което сме дошли, Абхорсен.
Сабриел се поклони в отговор, а движението й наподобяваше ритуал. Абхорсен, който се кланя пред краля. После тя пое дълбоко въздух, а на лицето й се изписа решително изражение. Като започна да образува в съзнанието си символите на Хартата за отваряне, хвана ръката на Тъчстоун и пое към отворения паметник, чиято мрачна и призрачна вътрешност контрастираше силно с огряваните от слънцето бодили и повалените камъни. Зад нея, Тъчстоун се извърна леко, за да хване загрубялата ръка на Хорис, а другата ръка на полковника вече стискаше тази на лейтенант Еър, който държеше ръката на един сержант, а сержантът бе хванал ефрейтора ветеран, и така нататък надолу по хълмчето. Присъстваха общо четиринайсет Магове на Хартата, макар и само двама от първи ранг.
Сабриел усети как Магията на Хартата се усилва по редицата хора, символите горяха все по-ярко в съзнанието й, докато почти изгуби нормалното си зрение сред тяхната ослепителност. Тя запристъпва напред, към паметника, а всяка крачка й носеше познатото гадене, изтръпване и неконтролируемо треперене. Ала символите бяха силни в съзнанието й, по-силни от него.
Тя стигна до бронзовия саркофаг, отпусна ръката си върху него и освободи Магията на Хартата. Последва експлозия от светлина и един ужасен звук отекна из паметника. Бронзът се нагорещи и Сабриел отдръпна ръката си, а дланта й почервеня и се покри с мехури. Миг по-късно, около саркофага започна да се вдига пара, огромни кълба гореща пара, които изтласкваха Сабриел навън, а хората от цялата редица изпопадаха като плочки от домино, търкулнаха се от паметника и надолу по хълма.