— Приятно ми е да се запознаем, сър — изтърва се Сабриел, както я бяха учили в училище, преди да успее да потисне думите. Отговор на ученичка, досети се тя, и усети как бледите й бузи се обливат в руменина.
— На мен също — отвърна полковникът, като се приведе. — Може ли да взема ските ти?
— Би било много мило от ваша страна — каза Сабриел, отново прибягвайки до официалностите.
Полковникът вдигна ските с лекота, внимателно завърза вещите й към тях, закопча отново разкопчаните ремъци и пъхна всичко това под мускулестата си ръка.
— Предполагам, че възнамеряваш да прекосиш Стената към Старото кралство? — попита той, когато успя да балансира товара си и посочи към червената табела в дъното на парадния плац. — Ще трябва да те регистрираме в Граничния щаб — има няколко формалности, но няма да отнеме много време. Някой… Абхорсен ще дойде ли да те посрещне?
Гласът му пресекна леко, когато спомена Абхорсен, странно заекване за толкова самоуверен мъж. Сабриел го погледна и видя, че очите му се преместиха от меча на кръста й към пояса със звънци, който носеше през гърдите си. Той очевидно разпозна меча, както и значимостта на звънците. Малцина бяха онези, които някога бяха срещали некромант през живота си, но всеки от тях помнеше звънците.
— Познавахте… познавате ли баща ми? — попита тя. — Той ме посещаваше два пъти годишно. Предполагам, че е минавал оттук.
— Да, виждал съм го по онова време — отвърна Хорис, когато започнаха да вървят в периферията на парадния плац. — Но за първи път го срещнах преди повече от двайсет години, когато ме разпределиха тук като младши офицер. Бяха странни времена — много лоши времена, за мен и за всички по Границата.
Той спря по средата на пътя, удари ботушите си, а очите му за пореден път погледнаха звънците и белотата на кожата на Сабриел, открояваща се на фона на черната й коса, черна като асфалта под краката им.
— Ти си некромант — каза той направо. — Така че вероятно ще разбереш. Този пресечен пункт е станал свидетел на твърде много битки, твърде много смърт. Преди онези идиоти от Юга да поемат централното управление, пропускателният пункт се местеше на всеки десет години към следваща порта в Стената. Но преди четиридесет години някакъв… бюрократ… постанови, че няма да има повече премествания. Било разхищение на обществени средства. Това беше, и ще продължава да бъде, единственият пропускателен пункт. Без да се взема предвид факта, че с времето ще се натрупа такава концентрация на смърт, примесена със Свободна магия, които ще се промъкват през Стената, че всичко не…
— Няма да остане мъртво — прекъсна го тихо Сабриел.
— Да. Когато пристигнах, неприятностите тепърва започваха. Труповете отказваха да останат погребани — на нашите хора или на съществата от Старото кралство. Войниците, убити предишния ден, се появяваха на плаца. Съществата, на които не позволявахме да преминават, възкръсваха и нанасяха по-големи щети, отколкото приживе.
— И как постъпихте? — попита Сабриел. Тя знаеше много за ограничаването и налагането на действителната смърт, но не в такива мащаби. Сега наблизо нямаше мъртви създания, защото тя винаги инстинктивно долавяше допирните точки между живота и смъртта около себе си, а тук не бе по-различно, отколкото на четиридесет мили разстояние, в колежа „Уайвърли“.
— Нашите магове на Хартата опитаха да се справят с проблема, но нямаше специални символи на Хартата, които да… причинят смъртта им, само можеха да унищожат физическата им форма. Понякога това бе достатъчно, а друг път — не. Налагаше се да прехвърляме войската в Бейн и дори по-далече, само за да се възстановят от това, което Главният щаб предпочиташе да възприема като пристъпи на масова истерия или лудост. По онова време не бях маг на Хартата, но ходех с патрулите в Старото кралство и започвах да се уча. По време на една обиколка попаднахме на мъж, който седеше до един Камък на Хартата, на върха на един хълм с изглед както към Стената, така и към границата.
— Тъй като той очевидно проявяваше интерес към границата, старшият офицер на патрула реши, че трябва да го разпитаме и да го убием, ако се окаже, че носи подправена Харта или е някакъв свободен магьосник, приел човешка форма. Но, естествено, не го направихме. Това беше Абхорсен, който идваше при нас, защото бе чул за мъртвите.