Странно, но животното, една кротка кобила, не изглеждаше никак уплашена от светещия саркофаг, въпреки че бронзовата му повърхност беше плътно покрита с преобръщащи стомаха деформирани символи на Хартата. Тя не беше доволна, но не беше и обзета от паника.
— Ще се наложи ние да управляваме каруцата — каза Сабриел на Тъчстоун, когато войниците изтласкаха окачения на въжета ковчег в каруцата с дълги прътове и отпуснаха криковете. — Не вярвам разузнавачите да издържат още дълго на гаденето.
Тъчстоун потрепери. Както всички останали, той беше блед, очите му бяха зачервени, носът му течеше, а зъбите му тракаха.
— Аз самият не съм сигурен, че ще издържа.
Въпреки това, когато свалиха и последното въже, а войниците побързаха да се отдалечат, Тъчстоун се покатери на мястото на кочияша и взе юздите. Сабриел се качи до него, потискайки чувството, че съдържанието на стомаха й ще се излее през устата. Тя не погледна към саркофага.
Тъчстоун изцъка с уста на коня и дръпна юздите. Ушите на кобилата се изправиха и тя понесе товара, крачейки напред. Не вървеше бързо.
— Това ли е най-бързото… — каза разтревожено Сабриел. Трябваше да изминат цяла миля, а слънцето беше кървавочервено — диск, подпрян на линията на хоризонта.
— Товарът е тежък — отвърна Тъчстоун бавно, а дъхът му излизаше неравномерно между отделните думи, сякаш се затрудняваше да говори. — Ще пристигнем, преди светлината да се скрие.
Саркофагът сякаш бръмчеше и тракаше зад тях. Никой от тях не отвори дума за това, че Керигор можеше да пристигне, обгърнат в мъгла, преди падането на нощта. Сабриел се улови, че поглежда назад към пътя през няколко секунди. Така зърваше и злокобната, подвижна повърхност на саркофага, но не можеше да го избегне. Сенките се издължаваха и всеки път, когато зърнеше бледата кора на някое дърво, или някой варосан километричен камък, я обземаше страх. Дали онази мъгла се стелеше по пътя?
Колежът „Уайвърли“ сякаш се намираше на много повече от една миля. От слънчевия диск бяха останали само три-четвърти, когато видяха, че камионите се отклоняват от пътя, поемайки по тухлената алея, която водеше към портите от ковано желязо. У дома, помисли си за миг Сабриел. Ала вече не беше така. Това бе неин дом през по-добрата част от живота й, но вече бе минало. Това бе домът в детството й, когато тя беше само Сабриел. Сега беше и Абхорсен. Сега нейният дом, както и задълженията й, се намираше в Старото кралство. Но, както и тя самата, те пътуваха с нея.
В двата антични фенера от двете страни на портата светеха ярки електрически крушки, ала те се превърнаха просто в приглушени искри, когато каруцата и нейният необичаен товар преминаха край тях. Една от портите беше извадена от пантите си и Сабриел разбра, че войниците сигурно са влезли със сила. Беше необичайно портите да са залостени преди пълното смрачаване. Навярно са ги затворили, когато са чули камбаните, осъзна Сабриел, а това привлече вниманието й към нещо друго…
— Камбаната в селото — възкликна тя, когато каруцата отмина няколко паркирани камиона и продължи нататък, за да спре пред портите на главната сграда на училището. — Камбаната — спряла е.
Тъчстоун спря каруцата и се ослуша, накланяйки ухо към тъмнеещото небе. Наистина, вече не чуваха камбаната на Уайвърли.
— То се намира на миля оттук — каза той неуверено. — Може би сме твърде далече, а и вятърът…
— Не — каза Сабриел. Тя усещаше студения вечерен въздух върху лицето си, но той бе неподвижен. Нямаше вятър. — Винаги я чувахме тук. Керигор е пристигнал в селото. Трябва да внесем саркофага вътре, бързо!
Скочи от каруцата и хукна към Хорис, който стоеше на стъпалата пред полуотворената порта и разговаряше с една неясна фигура зад нея. Когато Сабриел се приближи, проправяйки си път през групите чакащи войници, разпозна гласа. Беше мисис Ъмбрейд, директорката.
— Как смеете да нахълтвате тук! — говореше тя много надуто. — Аз съм много близка приятелка на генерал-лейтенант Фарнсли, така да знаете… Сабриел!
Видът на Сабриел, облечена в тези странни дрехи и при тези обстоятелства, сякаш мигновено зашемети мисис Ъмбрейд. В този миг на абсолютна тишина, Хорис даде знак на хората си. Преди мисис Ъмбрейд да успее да протестира, те бяха отворили широко вратата и вътре нахлуха групи от въоръжени мъже, стичащи се около смаяната й фигура като наводнение, заляло остров.
— Мисис Ъмбрейд! — извика Сабриел. — Спешно се налага да говоря с мисис Гринууд и момичетата от класовете по Висша магия. Най-добре да качите момичетата и учителите на последните етажи в Северната кула.