Тъчстоун и разузнавачите бяха свалили саркофага, който беше омотан с въжета. Сега той сякаш светеше със собствената си, отвратителна вътрешна светлина, а блещукащите символи на Свободната магия се плъзгаха по повърхността му, като нечиста пяна или кървави съсиреци. С изключение на разузнавачите, които сваляха въжетата, никой не се доближи до него. Навсякъде имаше войници; едни размотаваха бодлива тел, други пълнеха торби с пясък от градината, подготвяйки стрелковите позиции на втория етаж, завързвайки сигнални ракети. Ала сред цялата суматоха, около светещия ковчег на Рогир оставаше празен кръг.
Сабриел се отправи към Тъчстоун, усещайки неохотата в краката си, а тялото й се отвращаваше от мисълта да се приближи до адската луминесцентна светлина на саркофага. Сега той сякаш излъчваше по-силни вълни, причиняващи гадене, след като слънцето почти бе залязло. В сумрака, той изглеждаше по-голям, по-силен, а магията му — по-могъща и злокобна.
— Дърпайте! — извика Тъчстоун, повдигайки въжетата заедно с войниците. — Дърпайте!
Саркофагът бавно се плъзна по старите камъни на паважа, поемайки към предните стълби, където други войници трескаво сковаваха дървена рампа, като я монтираха над стъпалата.
Сабриел реши да остави Тъчстоун със заниманията му и повървя малко по алеята до мястото, откъдето можеше да погледне през железните порти. Стоеше там и се взираше, а ръцете й нервно докосваха дръжките на звънците. Сега те бяха шест — и навярно всички бяха безсилни пред ужасната мощ на Керигор. Както и един непознат меч, странен на допир, въпреки че бе изработен от създателя на Стената.
Създателят на Стената. Това й напомни за Могет. Кой знае какъв е бил, онази странна комбинация от раздразнителен компаньон на рода Абхорсен и ярко творение на Свободната магия, призовано да ги убие. Вече го нямаше, пометен от печалния звън на Астарел…
Напуснах това място, без да знам нищо за Старото кралство и се върнах, без да съм научила кой знае колко повече, помисли си Сабриел. Аз съм най-невежият Абхорсен от столетия и може би един от най-уморените…
Тътенът на изстрели прекъсна мислите й, последван от свистенето на една ракета, описала дъга в небето, а жълтата й диря се спусна към пътя. Последваха още изстрели. Бърз залп, а след него внезапна тишина. Ракетата се разтвори с бял пламък, подобен на парашут, който бавно се спусна надолу. На неговата ослепителна, магнезиева светлина, Сабриел видя, че по пътя се стеле мъгла, гъста и мокра, разпростряла се в мрака, докъдето поглед стигаше.
Глава двадесет и осма
Сабриел си наложи да се върне до главния вход, вместо да хукне, пищейки. Виждаха я много войници — все още редяха фенери отвън, които пръскаха светлината си от стълбите, а няколко войника държаха макара със спираловидна тел, в очакване да я развият. Погледнаха я разтревожено, когато мина покрай тях.
Саркофагът тъкмо се плъзгаше от рампата към коридора пред нея. Сабриел лесно би могла да мине покрай него, но изчака отвън, вгледана през портала. След миг разбра, че Хорис стои до нея, едната половина на лицето му се осветяваше от фенерите, а другата тънеше в сянка.
— Мъглата… мъглата е почти пред портала — каза тя твърде бързо, за да прозвучи спокойна.
— Знам — отвърна спокойно Хорис. — Онази стрелба беше отбранителна. Шестима мъже и един ефрейтор.
Сабриел кимна. Беше усетила смъртта им като леки удари в стомаха си. Вече се каляваше да не обръща внимание, съзнателно да потиска сетивата си. Тази нощ щеше да има още много смърт.
Внезапно усети нещо, което не беше смърт, но идваше от вече мъртви същества. Изпъна се като струна и възкликна:
— Полковник! Слънцето е залязло — и нещо идва, идва пред мъглата!
Тя извади меча си, докато говореше, а този на полковника проблесна миг по-късно. Групата с телта се огледа сепнато, а след това войниците хукнаха към стълбите и коридора. От двете страни на вратата групи от по двама души накланяха тежките, опрени върху триножници картечници и опряха мечовете си в новоизградените стени от пясъчни торби.
— Втори етаж, бъдете готови! — извика Хорис и над главата си Сабриел чу как затворите на петдесет пушки изщракват. С крайчеца на окото си тя зърна как двама разузнавачи излизат навън и заемат позиция зад нея, поставили стрелите в тетивата, с готови за стрелба лъкове. Знаеше, че са готови да я вкарат вътре, ако се наложи…
В изпълнената с очакване тишина се долавяха само обичайните нощни звуци. Вятърът в големите дървета покрай училищната ограда, който се усилваше, докато небето притъмняваше. Щурците започваха да свирят. После Сабриел го чу — силното скърцане на мъртвешки стави, които вече не бяха свързани с хрущял; тропотът на мъртвешки крака, чиито кости, подобни на подковани обувки тракаха през изгнилата плът.