— Ръце — каза тя неспокойно. — Стотици ръце.
Още докато говореше, една плътна стена от мъртва плът се удари в железните порти, отхвърляйки ги настрана с един светкавичен удар. След това навсякъде плъзнаха бледи подобия на човешки фигури, а устите на мъртвите преглъщаха и съскаха в някаква ужасяваща пародия на боен вик.
— Огън!
В последвалия миг след тази заповед, Сабриел изпита ужасяващия страх, че пушките няма да проработят. После оръжията изтрещяха, а картечниците подеха ужасен, лаещ рев, докато от тях се сипеха червени трасиращи куршуми, рикоширайки от паважа в една безумна плетеница от страшно насилие. Куршумите разкъсваха мъртвата плът, трошаха кости, събаряха и катурваха ръцете, но те продължаваха да прииждат, докато накрая бяха буквално разкъсани на парчета, окачени върху бодливата тел.
Стрелбата утихна леко, но преди да е престанала напълно, се появи още една вълна от олюляващи се ръце, които пълзяха, притичваха през портата, пъхаха се и се прехвърляха през оградата. Бяха стотици, притиснати толкова плътно един до друг, че събориха тела и влязоха вътре, преди и последният от тях да бъде покосен от оръдията в самото подножие на входните стълби. Някои от тях, които все още имаха капка човешки разум, отстъпиха, за да бъдат обхванати от мощните огньове на гранатите от бял фосфор, хвърлени от втория етаж.
— Сабриел, влез вътре! — нареди Хорис, когато последните ръце се строполиха и запълзяха в обезумели кръгове, докато не бяха пронизани от още куршуми, които ги оставиха на място.
— Да — отвърна Сабриел, гледайки килима от трупове, трептящите пламъци на фенерите и късовете фосфор, които горяха като свещи в някаква ужасяваща костница. Неприятната миризма на барут изпълваше носа й, просмукваше се в косата й, в дрехите й, а дулата на картечниците зловещо проблясваха в червено от двете й страни. Ръцете бяха вече мъртви, но въпреки всичко, от това масово изтребление й призляваше повече, отколкото от всяка Свободна магия…
Тя влезе вътре, прибирайки меча в ножницата. Едва тогава си спомни за звънците. Навярно би могла да отблъсне тази огромна тълпа от ръце, да ги изпрати с мир обратно в смъртта, без… — ала вече бе твърде късно. А и ако я бяха надвили?
Сега щяха да се появят призрачни ръце, тя го знаеше, а те не можеха да бъдат спрени с физическа сила, нито със звънците й, освен ако не дойдеха в малки групи… А вероятността за това беше равна на тази за преждевременно зазоряване…
В коридора имаше още войници, но те бяха с ризници и шлемове, и огромни щитове и стрели с широки глави, покрити със сребърни ивици и най-елементарните символи на Хартата, нарисувани с тебешир и плюнка. Те пушеха и пиеха чай от второкачествения порцелан на училището. Сабриел се досети, че са тук, за да се бият, когато оръдията претърпят неуспех. Около тях витаеше някаква атмосфера на контролирано безпокойство — не точно перчене, просто някаква странна смесица от вещина и цинизъм. Независимо какво беше това, то накара Сабриел да премине небрежно покрай тях, сякаш съвсем не бързаше.
— Добър вечер, госпожице.
— Приятно е да чуеш оръдията, нали? На практика никога не работят на север!
— С това темпо няма да имат нужда от нас.
— Не е като на Границата, нали, госпожице?
— Успех с мъжа в металната табакера, госпожице.
— Успех и на всички вас — отвърна Сабриел, опитвайки се да се усмихне в отговор на широките им усмивки. После стрелбата отново започна и тя трепна, а усмивката й изчезна — но те бяха отклонили вниманието си от нея, и отново го бяха насочили навън. Не бяха толкова безгрижни, колкото се преструваха, помисли си Сабриел, докато се промъкваше през страничните врати, които водеха от коридора към Голямата зала.
Тук настроението беше много по-изпълнено със страх. Саркофагът се намираше в далечния край на залата, подпрян срещу платформата за изказвания. Всички останали се намираха колкото се може по-далече в противоположния край. Разузнавачите бяха от едната страна и също пиеха чай. Магистра Гринууд разговаряше с Тъчстоун в средата, а трийсетината момичета — всъщност млади жени — се бяха подредили до стената срещу войниците. Всичко това напомняше някаква необичайна пародия на училищен танц.
Зад дебелите стени и прозорците със спуснати кепенци на Голямата зала стрелбата почти можеше да бъде объркана с много силна градушка, а гранатите с гръмотевици, но не и ако човек бе наясно какво става. Сабриел отиде в центъра на помещението и извика.