Беше уморена, а около тялото все още витаеха защити на Свободната магия, ала скоро първият символ увисна във въздуха. Тъчстоун беше преместил ръката си върху рамото й, като й вливаше сила. Останалите от кръга бяха изпълзели и отново хванаха ръцете си — и внезапно Сабриел изпита зараждащо се облекчение. Щяха да успеят, човешкото тяло на Керигор щеше да бъде унищожено, а е него и по-голямата част от силата му…
В този момент цялата северна стена се взриви, разхвърчаха се тухли, а вътре нахлу червен прах, като огромна вълна, който повали всички сред заслепяващите, задушаващи руини.
Сабриел лежеше и кашляше, ръцете й леко докосваха пода, а коленете й се огъваха, докато правеше опити да се изправи. Очите й бяха пълни с прах и песъчинки, а всички фенери бяха угаснали. Заслепена, тя заопипва пространството около себе си, но откри само още парещия бронз на саркофага.
— Кървавата цена трябва да бъде платена — каза един кряскащ, нечовешки глас. Познат глас, макар че не се отличаваше с плавните, унищожителни нотки на Керигор… Глас, който й напомни за ужасяващия говор от нощта, прекарана в Свещената дупка, когато Хартиеното крило изгоря.
Мигайки яростно, Сабриел изпълзя далече от този звук, близо до саркофага. Съществото не продължи веднага, но тя чуваше как се приближава, а въздухът пращеше и свистеше, докато се движеше.
— Трябва да доставя и последния си товар — каза то. — Тогава сделката ще бъде приключена и мога да получа възмездие.
Сабриел отново примигна, а по лицето й се стичаха сълзи. Зрението й постепенно се възвърна, а през съборената стена пред нея се разкри картина, изтъкана от сълзи и първите лъчи лунна светлина, картина, замъглена от червения прах на натрошените тухли.
Всички сетива на Сабриел крещяха в нея. Свободната магия, мъртвите, опасността, дебнеща навсякъде около нея…
Съществото, което доскоро бе Могет, проблесна на малко повече от пет метра разстояние. Беше по-набито, отколкото при предишното си появяване, но също толкова деформирано — огромно туловище, понесло се към нея на върха на поток от струяща, завихрена енергия.
Внезапно зад гърба му подскочи един войник, забивайки меча си дълбоко в него. То почти не го забеляза, но мъжът изпищя и избухна в бели пламъци. Огънят го унищожи за миг, а мечът му се превърна в парче метал, който изгори дебелите дъбови дъски на пода.
— Нося ти меча на Абхорсен — каза съществото, като хвърли настрани един дълъг, едва забележим предмет. — И звънеца, наречен Астарел.
Той го положи нежно на земята, а среброто проблесна за миг, преди да потъне в морето от прах.
— Приближи се, Абхорсен. Измина много време от началото на всичко това.
После съществото се разсмя със звук, наподобяващ запалена клечка кибрит, и започна да се движи около саркофага. Сабриел разхлаби пръстена на ръката си и отстъпи назад, а саркофагът остана помежду им, докато мислите й препускаха. Керигор беше съвсем близо, но може би все още имаше време да превърне това същество отново в Могет и да довърши последните ритуали…
— Спри!
Думата прозвуча като отвратително облизване по лицето от езика на някакво влечуго, но в нея имаше власт. Сабриел застана мирно, против волята си, както направи и пламтящото създание. Тя се опита да погледне покрай него, притваряйки очи срещу светлината, стараейки се да отгатне какво се случва в другия край на Залата. Не че изпитваше особено голяма нужда да види.
Беше Керигор. Войниците, които бяха залостили вратата, лежаха мъртви около него, острови от бледа плът на фона на морето от мрак. Сега той нямаше никаква форма, ала в присъствието му, наподобяващо мастилено петно, се долавяха получовешки черти. В очите му пламтеше бял огън, а зейналата му уста беше покрита с мъждукащи въглени, тъмночервени, като съхнеща кръв.
— Абхорсен е мой — изхриптя Керигор, а гласът му бе дълбок и някак плавен, сякаш думите му клокочеха като лава, примесена със слюнка. — Ще я оставиш на мен.
Съществото, някога наричано Могет, издаде пращящ звук и отново помръдна, а след него се сипеха бели искри, подобно на миниатюрни звезди.
— Чакал съм твърде дълго, за да позволя някой друг да ми отнеме възмездието! — просъска то, привършвайки с пискливо мяукане, което все още напомняше за котката. После се втурна към Керигор, блестяща електрическа комета, запратена към мрака на неговото тяло, която се разби в призрачната му материя като чук, налагащ месото, за да стане по-крехко.
За миг никой не помръдна. Всички бяха шокирани от изненадващата атака. После мрачната фигура на Керигор отново се вледени, а дългите пипала на печалната нощ се обвиха около искрящия нападател, като го задушиха и погълнаха с неумолимата ненаситност на октопод, удушил костенурка с ярка черупка.