Мъчително бавно Керигор се плъзна напред, докато застана на ръка разстояние, извисил се над нея като някаква внушителна статуя от грубо изсечен мрак, а дъхът му се стелеше над нея с вонята на хиляда кланици.
Някой — едно момиче, което тихо издъхна на пода — докосна глезена на Сабриел с нежна милувка. Този угасващ допир предизвика малка искра от златиста Магия на Хартата, която бавно нахлу във вените й, понасяйки се нагоре, затопляйки ставите и отпускайки мускулите й. Накрая тя достигна до китките и ръцете й — и звънците иззвъняха.
Не беше чистият, истински звук, който очакваше, защото туловището на Керигор някак го пое и го преиначи, но той даде резултат. Керигор се подхлъзна назад и се смали, докато ръстът му стана близо два пъти по-голям от този на Сабриел.
И все пак не беше подвластен на волята на Сабриел. Саранет не го беше възпрял, а Кибет само го беше принудил да отстъпи.
Сабриел отново позвъни със звънците, съсредоточавайки се върху сложния контраст помежду им, насочвайки цялата си воля към тяхната магия. Керигор щеше да попадне под нейната власт, да отиде там, където тя пожелае…
И за миг той го направи. Не пое към смъртта, защото тя не притежаваше тази власт, но възвърна първоначалното си тяло, намиращо се в счупения саркофаг. В мига, в който звънът на звънците утихна, Керигор се промени. Огнените очи и уста се сляха в едно, като разтопен восък, а призрачната му плът се превърна в тесен стълб от дим, който с рев се понесе към тавана. За миг надвисна сред гредите на покрива, а после се спусна с ужасен писък, право в отворената уста на тялото на Рогир.
При този писък Саранет и Кибет се счупиха и сребърни късове започнаха да падат като натрошени звезди, разбивайки се в пода. Махагоновите дръжки се превърнаха в прах, процеждайки се през пръстите на Сабриел като дим.
Тя се втренчи в празните си ръце за миг, все още усещайки твърдия отпечатък от дръжките на звънците… а после, без да го осъзнава, в ръката й се появи дръжката на меч, докато се приближаваше към саркофага. Ала преди да успее да надзърне вътре, Рогир се изправи и я погледна — гледаше я с изгарящите, пъклени очи на Керигор.
— Малко неудобство — каза той, а гласът му имаше едва доловимо човешко звучене. — Не биваше да забравям, че си едно досадно хлапе.
Сабриел се хвърли към него, а от меча се разхвърчаха бели искри, когато го удари, пробождайки гърдите му, след което излезе от другата страна. Но Керигор само се разсмя и се пресегна, като хвана острието с две ръце, а кокалчетата му побеляха на фона на искрящата сребриста стомана. Сабриел дръпна меча, но не можа да го освободи.
— Няма меч, който да успее да ми навреди — каза Керигор, а кикотът му наподобяваше хриптенето на умиращ човек. — Дори и такъв, направен от Създателя на Стената. Особено сега, когато най-сетне придобих и последната им власт. Власт, която е управлявала още преди Хартата, власт, създала Стената. Вече я притежавам. Разполагам с онази счупена кукла, моя полубрат, а имам и теб, мой Абхорсен. Власт и кръв — кръв за разцеплението!
Той се пресегна и заби меча още по-надълбоко в гърдите си, докато дръжката опря в кожата му. Сабриел опита да се освободи, но той беше твърде бърз, и една хладна ръка сграбчи нейната. Без да успее да му окаже съпротива, Керигор я придърпа към себе си.
— Ще заспиш ли в неведение, докато Великите камъни бъдат подготвени за твоята кръв? — прошепна Керигор, а дъхът му все още вонеше на мърша. — Или ще изминеш будна всяка една крачка от пътя?
Сабриел се втренчи в него, като за първи път го погледна в очите. Дали сред пъкления плам в тях бе успяла да зърне едва доловима искра от ослепително бял огън? Тя разтвори левия си юмрук и усети как сребърният пръстен се плъзна по пръста й. Разширяваше ли се?
— Какво ще предпочетеш, Абхорсен? — продължи Керигор, а устата му продължи да се лющи, кожата вече се пропукваше в ъгълчетата, а духът отвътре разяждаше дори тази плът, защитена с магия. — Твоят любим пълзи насам — жалка картинка, — но следващата целувка ще бъде за мен…
Пръстенът чакаше в ръката на Сабриел, скрит зад гърба й. Беше станал по-голям — но тя усещаше, че металът продължава да се разширява…
Изранените устни на Керигор се приближиха към нейните, а пръстенът помръдна в ръката й. Дъхът му беше тежък, вонеше на кръв, но тя отдавна се бе справила с позивите за повръщане. Извърна глава в последния момент и усети как съсухрената, мъртвешка плът се плъзга по бузата й.
— Сестринска целувка — засмя се Керигор. — Целувка за чичото, който те познава още откакто си се родила — или малко преди това, но не е достатъчна…