— Ескортирахме го дотук и той се срещна с генерала, който командваше гарнизона. Не знам какво са се разбрали, но подозирам, че е било Абхорсен да възпира мъртвите и в замяна да получи гражданство в Анселстиер и правото свободно да прекосява Стената. Определено разполагаше с двата паспорта след това. Както и да е, той прекара следващите няколко месеца, дълбаейки вятърните флейти, които виждаш между теловете…
— Ах! — възкликна Сабриел. — Питах се какво е това. Вятърни флейти. Това обяснява много неща.
— Радвам се, че разбираш — каза полковникът. — Аз още не мога. Преди всичко, те не издават никакъв звук, независимо колко силно духа вятърът. Върху тях има символи на Хартата, които не бях виждал никога, преди да ги издялка, и никога повече не съм ги виждал другаде. Но когато започна да ги поставя… по една на нощ… Мъртвите постепенно изчезнаха и нямаше нови възкръснали.
Те стигнаха дъното на парадния плац, където до един свързочен окоп имаше друга червена табела, която гласеше:
Една телефонна слушалка и верига на звънец изразяваха обичайното раздвоение по границата. Полковник Хорис вдигна слушалката, завъртя шайбата, слуша известно време, а после затвори. Намръщен, той дръпна веригата на звънеца три пъти в бърза последователност.
— Както и да е — продължи, докато чакаха караула. — Каквото и да беше направил, то даде резултат. Затова ние сме дълбоко задължени на Абхорсен и това прави неговата дъщеря наш почетен гост.
— Може би няма да ми окажете същите почести, а по-скоро ще ме наругаете, защото нося лоши поличби — каза тихо Сабриел. Тя се поколеба, защото й беше трудно да говори за Абхорсен, без в очите й да се появят сълзи, после бързо продължи, за да приключи с това веднъж завинаги. — Причината, поради която отивам в Старото кралство, е да… да потърся баща си. Нещо се е случило с него.
— Надявах се да има друга причина, поради която да носиш меча му — каза Хорис. Той премести ските в лявата си ръка, за да отвърне на поздрава на двамата часовои, които тичаха по двойните свързочни окопи, а обувките им отекваха върху дървените летви.
— Струва ми се, че има нещо по-лошо — добави Сабриел, поемайки си дълбоко въздух, за да не се разплаче. — Заловили са го в смъртта… или… или може би е дори мъртъв. И неговите ограничители ще бъдат разрушени.
— Вятърните флейти? — попита Хорис, поставяйки на земята единия край на ските, а поздравът му секна на половината разстояние до главата му. — И всички мъртви ще дойдат тук?
— Флейтите свирят песен, която се чува само в смъртта — отвърна Сабриел, — и са продължение на ограничението, наложено от Абхорсен. Но обвързаните с него са свързани с баща ми и флейтите ще загубят силата си, ако… Те ще бъдат безсилни, ако Абхорсен е вече сред мъртвите и няма да ги възпират.
Глава трета
— Не съм човек, който би винил вестоносеца за донесените новини — каза Хорис, докато подаваше чаша чай на Сабриел, седнала в единствения удобен стол в землянката, която представляваше щабът на полковника, — но ти донесе най-лошите новини, които съм чувал от години.
— Поне съм жив вестоносец… и дружелюбно настроен — отвърна тихо Сабриел. Всъщност тя не се бе замисляла за други неща, освен за притесненията около баща си. Сега започваше да разширява познанията си за него, да разбира, че той бе нещо повече от неин баща, и че означаваше различни неща за различните хора. Нейната опростена представа за него — облегнат в креслото в стаята й в колежа „Уайвърли“, докато разговаряха за обучението й, за технологиите в Анселстиер, магията на Хартата и некромантията — беше ограничена, подобно на картина, уловила само едно от измеренията на човека.
— С колко време разполагаме, преди ограничителните заклинания на Абхорсен да престанат да действат? — попита Хорис, прекъсвайки спомените на Сабриел. Образът на баща й, протегнал ръка да поеме чаша чай в стаята й, изчезна, пропъден от истинския чай, който се плискаше в емайлирания съд и изгаряше пръстите й.
— О! Извинете ме. Разсеях се… колко време до какво?
— Възпирането на мъртвите — повтори търпеливо полковникът. — Колко време остава до отпадането на ограниченията и освобождаването на мъртвите?
Сабриел си припомни бащините уроци и древния гримоар1, който постепенно наизустяваше през всяка ваканция. Той се наричаше „Книга за мъртвите“ и тя и до днес потръпваше от някои части от него. Видът му бе съвсем безобиден, със зелена кожена подвързия и блестящи сребърни орнаменти. Но ако човек го погледнеше по-внимателно, виждаше, че кожата и орнаментите са гравирани със символи на Хартата. Знаци за обвързване и заслепяване, затваряне и пленяване. Само един опитен некромант би могъл да отвори тази книга… и само непокварен маг на Хартата можеше да я затвори. Баща й я носеше със себе си по време на посещенията си и винаги я отнасяше в края им.