— Зависи — каза тя бавно, налагайки си да обмисли въпроса обективно, без да допуска емоциите да й пречат. Опита да си припомни страниците, описващи издълбаването на вятърните флейти, главите, посветени на музиката и особеностите на звуците при възпирането на мъртвите. — Ако татко… ако Абхорсен… наистина е мъртъв, вятърните флейти просто ще се разпаднат под лъчите на следващото пълнолуние. Ако са го пленили пред Деветата порта, възпирането ще продължи до следващото пълнолуние, след като той премине през Портата или някой особено силен дух разкъса отслабналите окови.
— Значи ще разберем по луната след време — каза Хорис. — Остават четиринайсет дни до пълнолуние.
— Аз бих могла отново да възпра мъртвите — каза предпазливо Сабриел. — Тоест, не съм го правила в такива мащаби, но зная как. Най-важното е татко да не е… да не е отвъд Деветата порта, в противен случай трябва да му помогна по най-бързия начин. А преди да го направя, трябва да отида в дома му и да взема някои неща… да направя няколко справки.
— На какво разстояние от Стената се намира домът му? — попита Хорис, като видимо пресмяташе.
— Не зная — отвърна Сабриел.
— Моля?
— Не зная. Не съм била там от четиригодишна. Мисля, че го пази в тайна. Татко имаше много врагове, не само сред мъртвите. Низши некроманти, магьосници, практикуващи свободна магия, вещици…
— Не изглеждаш обезпокоена от липсата на информация — прекъсна я студено полковникът. За пръв път в гласа му се долавяше нотка на съмнение, дори на бащинска снизходителност, сякаш младостта на Сабриел намаляваше уважението, което й се полагаше както като на маг на Хартата, така и като на некромант.
— Татко ми показа как да се обадя на водач, който да ме упъти — отвърна хладно Сабриел. — И знам, че пътуването отнема по-малко от четири дни.
Това накара Хорис да замълчи, поне за момента. Той кимна и като се изправи внимателно, за да не удари главата си в голите греди на землянката, отиде до един стоманен шкаф, който ръждясваше под тъмнокафявата кал, процеждаща се между белите дъски на облицовката. Отвори шкафа, повдигайки го силно с отработено движение, намери една карта, отпечатана на циклостил, и я разгъна на масата.
— Така и не успяхме да се сдобием с оригинална карта на Старото кралство. Баща ти имаше такава, но той беше единственият човек, който можеше да я разчете — на мен ми изглеждаше просто като парче телешка кожа. Дребна магия, казваше той, но щом не можеше да ни научи на нея, навярно не е била толкова дребна… Както и да е, тази карта е копие на най-новата версия на нашата патрулна карта, затова обхваща едва около десет мили от пропускателния пункт. Уставът на гарнизона строго ни забранява да се отдалечаваме повече. Патрулите често не се връщат след това разстояние. Може би дезертират, или пък…
Тонът му подсказваше, че с патрулите са се случвали още по-неприятни неща, но Сабриел не го попита какви. На масата се простираше малка част от Старото кралство и тя за пореден път бе обзета от вълнение.
— Обикновено вървим по стария северен път — каза Хорис, проследявайки го с една ръка, а загрубелите му от меча пръсти дращеха картата, както майсторът занаятчия деликатно борави с шкурката. — След това патрулите се отделят, или на югоизток, или на югозапад, докато стигнат до Стената. После я следват до портала.
— Какво означава този символ? — попита Сабриел, сочейки боядисано в черно квадратче на върха на един от отдалечените хълмове.
— Това е Камък на Хартата — отвърна полковникът. — Или само част от него. Преди около месец беше разполовен, сякаш бе ударен от гръм. Патрулите започнаха да го наричат Разполовения хребет и се стараят да го избягват, ако е възможно. Истинското му име е Бархедрин Хил и навремето върху камъка била изписана Хартата на едноименното село. Във всеки случай, било е преди да дойда тук. Ако селото продължава да съществува, трябва да се намира още по на север, извън обхвата на нашите патрули. Никога не сме получавали сведения някои негови обитатели да са се придвижвали на юг към Разполовения хребет. Всъщност получаваме съвсем малко сведения за съществуването на хора. В гарнизонния дневник бяха отразени значителни връзки с хора от Старото кралство — фермери, търговци, пътешественици и други — но срещите с тях стават все по-редки през последните сто години и много редки през изминалите двайсет. Сега патрулите имат късмет, ако видят дори двама-трима души годишно. Става въпрос за истински хора, а не за някакви същества или творения на Свободната магия, или пък мъртви. Такива виждаме твърде често.