— Не разбирам — промърмори Сабриел. — Татко често говореше за села и градове… дори за големи градове в Старото кралство. Помня някои от тях от детските си години… е, донякъде си ги спомням… струва ми се.
— По-навътре в Старото кралство със сигурност има — отвърна полковникът. — В архивите се споменават доста имена на малки и големи градове. Знаем, че тамошните хора наричат зоната около Стената „Граничната област“. И не го казват с особена любов.
Сабриел не отговори, привела глава по-близо до картата, потънала в мисли за пътуването, което й предстоеше. Разполовеният хребет можеше да се окаже добра дестинация. Намираше се на не повече от осем мили разстояние, така че тя би могла да отиде със ски дотам, преди да се стъмни, ако тръгнеше съвсем бързо и ако не валеше прекалено силно от другата срана на Стената. Счупеният Камък на Хартата не беше добра поличба, но там щеше да има някаква магия и щеше да бъде по-лесно да следва пътя към смъртта. Камъните на Хартата често биваха издигани на места, където имаше прилив на Свободна магия и кръстопътите на потоците от Свободна магия често бяха естествени врати към царството на смъртта. Сабриел усети как по гърба й пробягва тръпка при мисълта за онова, което би могло да използва тази врата и треперенето премина през пръстите й към картата.
Тя внезапно вдигна поглед и видя, че полковник Хорис гледа дългите й, бледи ръце, докато тежката хартия на картата още трептеше от допира й. Укроти ръцете си с усилие на волята.
— Имам дъщеря почти на твоята възраст — каза той тихо. — Тя е в Корвир, със съпругата ми. Не бих й позволил да отиде в Старото кралство.
Сабриел отвърна на погледа му, а в очите й нямаше нищо от несигурния, трептящ пламък на юношеството.
— Погледнато формално, аз съм едва на осемнайсет — каза тя, докосвайки с длан гърдите си почти с тъга. — Но за първи път влязох в смъртта на дванайсет. Срещнах един обитател на Петата порта, когато бях на четиринайсет и го прокудих зад Деветата порта. На шестнайсет издебнах и прокудих един разяждащ дух, който се доближи до училището. Омаломощен разяждащ дух, но все пак… Преди година прелистих последната страница от „Книга за мъртвите“. Вече не се чувствам малка.
— Съжалявам за това — каза полковникът, а после, сякаш бе изненадал самия себе си, добави: — О, искам да кажа, че ти пожелавам да изпиташ някои от глуповатите радости на моята дъщеря — част от безгрижността, от липсата на отговорност, които са присъщи на младостта. Но не ти го пожелавам, ако това ще те направи по-слаба в бъдеще. Избрала си труден път.
— Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника? — изрецитира Сабриел думите, отекващи със силата на Магията на Хартата, изпълнили устата й като някакъв траен аромат. Тези думи бяха написани като посвещение в началото на нейния алманах. Това бяха и последните думи, единствените от последната страница на „Книга за мъртвите“.
— Чувал съм това и преди — отбеляза Хорис. — Какво означава?
— Не зная — каза Сабриел.
— Излъчва сила, когато го казваш — добави бавно полковникът. Той преглътна с отворена уста, сякаш вкусът на символите на Хартата още витаеше из въздуха. — Ако аз изрека тези думи, те ще си останат просто това. Само думи.
— Не мога да го обясня — сви рамене Сабриел и опита да се усмихне. — Но знам други поговорки, които са по-актуални в този момент, например: „Пътнико, прегърни утринната светлина, но не докосвай ръката на нощта“. Трябва да вървя.
Хорис се усмихна на този стар стих, така любим на бабите и бавачките, но усмивката му беше празна. Очите му се плъзнаха на известно разстояние от тези на Сабриел, и тя разбра, че той възнамерява да й забрани да прекоси Стената. После въздъхна, с кратката, горчива въздишка на човек, принуден да предприеме определени действия поради липса на друга възможност.
— Документите ти са в ред — каза той, като отново я погледна в очите. — И ти си дъщеря на Абхорсен. Не мога да не ти позволя да преминеш границата. Но не ме напуска чувството, че така те излагам на ужасни опасности. Дори не мога да осигуря патрул да те придружи, защото вече сме изпратили там цели пет патрула.
— Очаквах, че ще отида сама — отвърна Сабриел. Наистина беше така, но изпита леко съжаление. Група войници, които да я защитават, щяха да й бъдат голяма утеха. Страхът да бъде сама в една непозната и опасна земя, макар и нейна родина, бе на крачка от това да надделее над вълнението й. Нямаше да му бъде трудно да го превъзмогне. А в съзнанието й непрекъснато изплуваше образът на баща й. Баща й, който беше в беда, пленен и сам в ледените води на смъртта…