С отработено движение отблъсна напред едната ска, замахна с другата ръка с щеката и потегли, точно когато последният въоръжен войник я задмина на път към портала. Той се ухили, но тя не го забеляза, съсредоточена върху това да установи ритъм между ските и щеките. След минути буквално летеше по пътя — дребна тъмна фигура на фона на бялата земя.
Глава четвърта
Сабриел откри първия мъртъв войник от Анселстиер на около шест мили от Стената в последните гаснещи часове на следобеда. Хълмът, който според нея бе Разполовеният хребет, се намираше на една-две мили на север. Тя беше спряла да погледа мрачното му туловище, издигащо се като гола скала от заснежената земя, а върхът му в момента бе скрит зад едно от светлите, пухкави облачета, от което от време на време се сипеше сняг или суграшица.
Ако не беше спряла, навярно щеше да пропусне вкочанената бяла ръка, която се подаваше от една пряспа от другата страна на пътя. Ала в мига, в който я зърна, вниманието й бе приковано и Сабриел усети познатия спазъм на смъртта.
Прекосявайки пътя, докато ските й тракаха върху голите камъни по средата му, тя се наведе и внимателно почисти снега.
Ръката принадлежеше на млад мъж, облечен в стандартната бронирана ризница над униформата на Анселстиер от шевиот в цвят каки. Той беше рус и със сиви очи и Сабриел реши, че са го нападнали изненадващо, защото по замръзналото му изражение не се четеше страх. Докосна челото му с един пръст, затвори невиждащите му очи и допря два пръста до отворената му уста. Усети, че беше мъртъв от дванайсет дни. Нямаше видими признаци за причината за смъртта му. За да научи нещо повече, щеше да се наложи да последва младежа в смъртта. Макар и дванайсет дни по-късно, едва ли бе стигнал по-далече от Четвъртата порта. Въпреки това, Сабриел изпитваше огромно нежелание да влиза в царството на мъртвите, докато наистина не й се наложеше. Онова, което бе пленило — или убило — баща й, като нищо можеше да й е устроило засада там. Този мъртъв войник дори би могъл да е примамка.
Потискайки вроденото си любопитство да разбере какво точно се бе случило, Сабриел прекръсти ръцете на мъжа на гърдите му, след като най-напред освободи хватката на дясната му ръка, която още стискаше дръжката на меча — може би все пак не беше съвсем изненадан. След това се изправи и нарисува във въздуха символите на Хартата за огън, пречистване и сън над мъртвото тяло, докато шепнеше звуците на съответните символи. Това бе молитва, която всеки маг на Хартата знаеше и тя предизвика обичайния си ефект. Между скръстените ръце на мъжа проблесна пламтящ въглен, който се разрасна в множество пронизващи, лумнали пламъци, а после огънят обхвана пялото тяло. След секунди той угасна и остана само пепел, покрила бронята на почернялата ризница.
Сабриел измъкна меча на войника от купчината пепел и го забоде в разтопения сняг, в черната пръст под него. Той се закрепи отвесно, а дръжката хвърляше сянка, сякаш бе кръст над пепелта. Нещо проблесна в сянката и Сабриел със закъснение си припомни, че войникът сигурно е носил личен знак или номер.
Като премести отново ските, за да запази равновесие, тя се наведе и закачи с един пръст верижката на личния му знак, издърпвайки го нагоре, за да прочете името на мъжа, намерил смъртта си тук, сам сред снега. Но и веригата, и знакът бяха машинно изработени в Анселстиер и поради това не бяха устояли на огъня на магията на Хартата. Знакът се превърна в пепел, когато Сабриел го повдигна на нивото на очите си, а веригата се разпадна на съставните си части, които се изсипаха между пръстите й като дребни стоманени монети.
— Може би ще те разпознаят по меча ти — каза Сабриел. Гласът й прозвуча странно в тишината на снежната пустош и след всяка дума дъхът й се виеше като малка, влажна мъгла. — Поеми по пътя си без съжаление — добави тя. — Не поглеждай назад.
После сама последва съвета си и пое нататък със ските. Сега изпитваше тревога, която доскоро бе по-скоро теоретична и всичките й сетива бяха напрегнати и бдителни. Винаги й бяха казвали, че Старото кралство крие опасности, и особено граничната зона близо до Стената. Но това академично познание бе примесено със смътните детски спомени за щастие, за живота й с баща й и групата пътешественици. Сега реалността на тази опасност бавно се прокрадваше към нея…
След половин миля тя намали и спря, за да погледне отново Разполовения хребет, извила врат назад към мястото, където слънцето си проправяше път през облаците, осветявайки жълто-червения гранит на скалите. Самата тя се намираше в сянката на облаците, затова хълмът й се струваше примамлива цел. Докато го наблюдаваше, отново заваля сняг и две снежинки паднаха на челото й, разтопявайки се в очите й. Тя примигна и разтопеният сняг се стече по бузите й като сълзи. През замъглените си очи тя видя някаква граблива птица — ястреб или каня — да излита от скалите и да се рее, насочила цялото си внимание към някаква малка мишка или плъх, пълзящ в снега.