Канята се спусна като хвърлен камък и секунди по-късно Сабриел почувства, че нечий крехък живот е бил отнет. В същото време тя долови и спазъма на човешка смърт. Някъде напред, близо до мястото, където се угощаваше канята, лежаха още мъртви хора.
Сабриел потръпна и отново погледна хълма. Според картата на Хорис, пътеката към Разполовения хребет се намираше в тясно дере между две скали. Тя съвсем ясно виждаше предполагаемото място, но мъртвите се намираха в тази посока. Онова, което ги беше убило, може би все още се намираше там.
Скалите бяха огрени от слънцето, но вятърът гонеше снежните облаци към него и Сабриел предположи, че до падането на здрача остава едва час. Беше загубила време, докато освобождаваше духа на войника, и сега не й оставаше нищо друго, освен да продължи бързо напред, ако искаше да стигне до Разполовения хребет преди мръкване.
За миг обмисли онова, което я очакваше нататък, а след това избра да направи компромис между бързината и предпазливостта. Заби щеките в снега, разхлаби ремъците, слезе от ските и после бързо ги привърза диагонално на раницата си. Направи го старателно, припомняйки си как бяха паднали и развалили заклинанието й на Хартата на парадния плац — едва тази сутрин, а й се струваше, че е било преди седмици и на другия край на света.
След като направи това, тръгна по средата на пътя, далече от снежните преспи в канавките. Съвсем скоро щеше да се наложи да се отклони от него, но по всичко личеше, че по стръмните скалисти склонове на Разполовения хребет имаше малко сняг.
Като последна предпазна мярка тя извади меча на Абхорсен, после отново го прибра в ножницата, така че част от острието остана извън нея. Щеше да го измъкне бързо и лесно, ако й потрябваше.
Сабриел очакваше да открие труповете на пътя или край него, но те лежаха по-нататък. Имаше много отпечатъци и разровен сняг, които водеха от пътя към пътеката до Разполовения хребет. Тази пътека вървеше между скалите, следвайки коритото на един поток, който се спускаше от дълбок извор нагоре по хълма. Пресичаше потока на няколко места, а над водата имаше камъни или дънери, които да пазят сухи краката на пътниците. По средата на пътеката, където скалите почти се допираха, потокът си бе издълбал малка клисура, широка около четири метра, с дължина и дълбочина около девет. Тук хората, които я бяха проправили, бяха принудени да изградят мост по течението на потока, вместо през него.
Сабриел откри останалите войници от патрула на Анселстиер тук, захвърлени върху тъмното, маслиненочерно дърво на моста, с ромолящата отдолу вода и надвисналия над главите им червен камък. На моста имаше седем войници. За разлика от първия, тук бе съвсем очевидно какво ги е убило. Бяха съсечени и когато Сабриел предпазливо се приближи, разбра, че са били обезглавени. И още по-лошо, този… или това…, което ги бе убило, бе взело главите им — почти сигурна гаранция, че духовете им щяха да се върнат.
Мечът й наистина се измъкна с лекота. Предпазливо, като дясната й ръка бе почти залепена за дръжката, Сабриел заобиколи първото проснато тяло и продължи по моста. Водата отдолу бе почти замръзнала, плитка и застояла, но се виждаше, че войниците са потърсили убежище в нея. Течащата вода беше добра защита срещу мъртви същества или творения на Свободната магия, но този застинал поток не би уплашил дори някой от Низшите мъртви. Напролет, захранен от разтопения сняг, потокът щеше да прелее между скалите и мостът щеше да потъне във вода до коляното — бистра и бърза вода. Войниците навярно щяха да оцелеят по това време на годината.
Сабриел тихо въздъхна, мислейки си колко лесно седем души можеха да са живи в един миг, а после, въпреки всичко, което биха могли да направят, въпреки последната им надежда, в следващия миг да са мъртви. За пореден път изпита изкушението на некроманта да вземе картите, които природата бе раздала, да ги разбърка и да ги раздаде отново. Тя притежаваше силата да накара тези мъже да живеят отново, да се смеят отново, да обичат отново…