Но без главите им можеше да ги върне единствено под формата на „ръце“, пренебрежителен термин, който некромантите, практикуващи Свободна магия, използваха за изгубилите своя блясък завърнали се от света на мъртвите, които запазваха малка част от първоначалния си интелект и губеха своята самостоятелност. От тях обаче ставаха добри слуги, или като съживени трупове, или като по-сложните Призрачни ръце, при които се връщаше само духа.
Лицето на Сабриел се сви в гримаса при мисълта за Призрачните ръце. Един вещ некромант лесно можеше да възкреси Призрачни ръце с главите на наскоро починалите. И аналогично, без главите, тя не би могла да извърши с тях последните ритуали и да освободи духовете им. Единственото, което можеше да направи, бе да се отнесе с уважение към труповете и в същото време да разчисти моста. Скоро щеше да се стъмни и сенките на клисурата вече тъмнееха, ала тя не обърна внимание на тихия си вътрешен глас, който я подтикваше да остави труповете и да хукне към откритото пространство на върха на хълма.
Когато приключи с преместването на телата обратно надолу по пътеката, като ги полагаше с мечовете, забити в земята до обезглавените им тела, вече се бе стъмнило и извън клисурата. Всъщност беше толкова тъмно, че се наложи да поеме риска да прибегне до слабата светлина, извикана чрез Хартата, надвиснала като бледа звезда над главата й, която да й посочи за кратко пътя.
Дребна магия, но с неочаквани последствия, защото, когато остави труповете зад себе си, до горния стълб на моста лумна ослепителна ответна светлина. Тя се превърна в червена жарава почти незабавно, но след нея останаха три светещи символа на Хартата. Единият от тях бе непознат за Сабриел, но тя отгатна смисъла му по другите два. Трите заедно носеха послание.
Около трима от мъртвите войници витаеше духа на Магията на Хартата и Сабриел предположи, че те са били магове на Хартата. Сигурно носеха знака й на челата си. Последният труп на моста беше на един от тези мъже и Сабриел си спомни, че той бе единственият, който не държеше оръжие — ръцете му бяха обвити около стълба на моста. Символите несъмнено носеха неговото послание.
Тя докосна знака на Хартата върху челото си, а после стълба на моста. Символите светнаха отново, а после угаснаха. Един глас долетя от нищото, близо до ухото на Сабриел. Мъжки глас, пресипнал от страх, съпроводен от шума на удрящите се оръжия, писъци и повсеместна паника.
— Един от Висшите мъртви! Появи се зад нас, почти откъм Стената. Не можахме да се обърнем. Той има слуги, работна ръка, разяждащ дух! Аз съм сержант Джерън. Кажете на полковника…
Онова, което искаше да каже на полковник Хорис, изчезна в мига на собствената му смърт. Сабриел стоеше неподвижно и се ослушваше, сякаш щеше да последва още нещо. Чувстваше се зле, гадеше й се, и на няколко пъти пое дълбоко въздух. Беше забравила, че макар да познава смъртта и мъртвите, никога не бе ставала свидетел на нечия истинска смърт. Беше се научила да се справя с последствията… но не и със самото събитие.
Тя отново докосна стълба на моста, само с един пръст, и усети как символите на Хартата се процеждат през структурата на дървото. Посланието на сержант Джерън щеше да остане завинаги там, за да бъде чуто от всеки маг на Хартата, докато времето не си свършеше работата и стълбът, а и целият мост, не изгниеха или не бъдеха отнесени от водна стихия.
Сабриел отново пое въздух няколко пъти, успокои стомаха си и си наложи да се вслуша в посланието още веднъж.
Един от Висшите мъртви се бе върнал в живота, а това бе нещо, което баща й се бе заклел да не допуска. Беше почти сигурно, че тази поява и изчезването на Абхорсен са свързани.
Съобщението се появи още веднъж и Сабриел се заслуша. След това, изтривайки зараждащите се сълзи, продължи да върви по пътеката, далече от моста и мъртвите, нагоре, към Разполовения хребет и счупения Камък на Хартата.
Скалите се раздалечиха и на небето започнаха да блещукат звезди, докато вятърът ставаше все по-дързък и помете снежните облаци пред себе си на запад. Новата луна свали булото си и засия ярко, като хвърляше сенки над покритата със сняг земя.
Глава пета
До плоския връх на Разполовения хребет оставаше не повече от половин час непрестанно катерене, макар че пътеката стана по-стръмна и трудна. Вятърът се усили и проясни небето, а лунната светлина придаде форма на пейзажа. Ала без облаците бе станало много по-студено.
Сабриел обмисли идеята да направи заклинание на Хартата за сгряване, но беше уморена и усилието, свързано с това, можеше да й струва повече от ползата от топлината. Вместо това, тя спря и се загърна с една мушама, обточена с вълна, останала й от баща й. Мушамата беше поизносена и твърде голяма, затова се наложи да я стегне здраво с пояса на меча и раменния ремък, на който висяха звънчетата, но определено спираше вятъра.