След като се стопли донякъде, Сабриел продължи да изкачва последния, криволичещ участък от пътеката, където наклонът бе толкова стръмен, че хората, проправили пътя, се бяха принудили да изсекат стъпала в гранита — но те вече бяха износени и се рушаха, готови да поддадат под краката й.
Всъщност бяха толкова износени, че Сабриел стигна върха, без да го осъзнае. Навела глава, докато очите й се взираха на лунната светлина, за да открият твърдата част на следващото стъпало, кракът й се озова наполовина във въздуха, преди да си даде сметка, че такова няма.
Пред нея се простираше Разполовения хребет. Тясно било, където се събираха няколко склона на хълма и образуваха миниатюрно плато, с лека вдлъбнатина по средата. В тази вдлъбнатина имаше сняг, дебела пряспа с форма на пура, която светеше на лунната светлина, ослепителнобяла на фона на червения гранит. Нямаше дървета, или каквато и да било растителност, но в самия център на пряспата един тъмносив камък хвърляше дълга сянка под лунните лъчи. Той бе два пъти по-широк от Сабриел, а на височина я надминаваше три пъти, и изглеждаше непокътнат, докато тя не се приближи и видя зигзагообразната пукнатина, която го прорязваше през средата.
Никога преди Сабриел не бе виждала истински Камък на Хартата, но знаеше, че те наподобяват Стената, покрити със символи на Хартата, стичащи се като живак по камъка, събиращи се и разделящи се, само за да се съберат отново в една безкрайна история, разказваща за създаването на света.
По този камък имаше символи, ала те бяха застинали, сякаш замръзнали като снега. Безжизнени символи, просто безсмислени надписи, издълбани в един изваян камък.
Сабриел не бе очаквала точно това, макар че сега разбра, че не бе мислила по правилния начин. Беше решила, че светкавица или нещо подобно е разполовило камъка, но забравените уроци, които си припомняше със закъснение, й дадоха да разбере, че не е така. Само някаква ужасна сила на Свободната магия можеше да разполови Камък на Хартата.
Приближи се до камъка, а страхът се надигаше в нея като зараждащ се зъбобол, вещаейки, че предстои и нещо по-лошо. Вятърът бе по-силен и студен при хребета и мушамата изглеждаше все по-неудобна, понеже спомените за баща й извикваха в съзнанието й определени страници от „Книга за мъртвите“ и ужасяващи истории, които малките момиченца си разказваха в мрака на спалното помещение, далече от Старото кралство. Тези спомени будеха страхове, но Сабриел не ги изтласка в дъното на съзнанието си и си наложи да се приближи до камъка.
Тъмни петна от… нещо… скриваха част от символите, но едва когато Сабриел почти долепи лицето си към камъка, успя да разбере какво представляват, толкова мрачни и черни бяха под лунната светлина.
Когато разбра, рязко вдигна глава и се запрепъва назад, като едва не падна в снега. Петната бяха от засъхнала кръв и още щом ги видя, Сабриел разбра как е бил счупен камъкът и защо кръвта не е била отмита от дъжда или снега… защо никога нямаше да бъде отмита.
Един от маговете на Хартата беше принесен в жертва на този камък. Беше жертван от некромант, за да получи достъп до смъртта, или да помогне на нечий мъртъв дух да проникне в живота.
Сабриел хапеше долната си устна, докато не я заболя, а ръцете й помръдваха почти несъзнателно, наполовина рисувайки символи на Хартата от притеснение и страх. Заклинанието за този тип жертвоприношение се намираше в последната глава на „Книга за мъртвите“. Сега тя си го припомни с всички ужасяващи подробности. Това бе едно от многото неща, които бе забравила от онази книга със зелена подвързия — или бе принудена да забрави. Само много силен некромант би могъл да го използва. И само безкрайно зъл некромант би пожелал да го направи. А злото поражда зло, злото заразява местата и ги кара отново да привличат актове на…
— Престани! — прошепна на глас Сабриел, за да изтрие образите от мозъка си. С всяка минута ставаше все по-тъмно, ветровито и студено. Налагаше се да вземе решение: да лагерува тук и да се свърже с водача си, или незабавно да продължи в произволна посока, с надеждата, че ще успее да го повика от друго място.
Най-лошото бе, че водачът й бе мъртъв. Сабриел трябваше да влезе в смъртта, макар и за кратко, за да го извика и поговори с него. Това лесно можеше да се осъществи тук, защото жертвоприношението бе създало почти постоянен вход, сякаш бе оставило една врата постоянно открехната. Ала кой можеше да знае какво се спотайва и дебне в студената река оттатък.