Никой не му отвърна, защото акушерката се взираше в Абхорсен през огъня, а Абхорсен се бе втренчил в… нищото. Очите му отразяваха игривите пламъци, но не ги виждаха.
От тялото му бавно започна да се издига хладна мъгла, която обгръщаше мъжа и акушерката, а те се втурнаха към отсрещната страна на огъня — искаха да избягат, но вече бяха твърде уплашени за това.
Той чу, че детето проплака, а това бе добре. Ако беше преминала отвъд Първата порта, нямаше как да я върне обратно без по-строги приготовления, които щяха да предизвикат разреждане на духа й.
Течението беше силно, но той познаваше този дял на реката и прекоси вировете и въртопите, които се опитваха да го повлекат надолу. Вече усещаше как водата изсмуква духа му, но волята му бе силна, затова тя отне само цвета, но не и същността му.
Спря се, за да се вслуша и когато чу, че плачът утихва, забърза напред. Навярно тя бе вече пред Портата и се готвеше да премине.
Първата порта беше воал от мъгла, с една-единствена мрачна пролука, където водата се изливаше в тишината отвъд. Абхорсен забърза нататък, а после спря. Бебето още не беше преминало, но само защото нещо го бе задържало и повдигнало. Изправена там, надвиснала над черните води, стоеше една сянка, по-тъмна от Портата.
Беше с няколко стъпки по-висока от Абхорсен. На мястото, където трябваше да има очи, светеха две бледи и мътни светлини, а от нея се носеше зловонната смрад на мърша — топла смрад, която смекчаваше студа на водата.
Абхорсен бавно се приближи към съществото, вгледан в детето, което то държеше небрежно под лакътя на призрачната си ръка. Бебето беше заспало, но неспокойно, и се извиваше към съществото в търсене на майчината гръд, но то просто го отблъскваше от себе си, сякаш детето пареше или щеше да го разяде.
Абхорсен бавно измъкна едно малко сребърно звънче от пояса със звънци, който опасваше гърдите му и наклони китката си, за да звънне с него. Ала призрачната сянка вдигна бебето нагоре и проговори със сух, виещ се глас, подобно на змия върху чакъл.
— Дух от твоя дух, Абхорсен. Не можеш да ме омагьосаш, докато я държа в ръцете си. А може би ще я преведа през Портата, след като майка й вече я няма.
Абхорсен се смръщи, познал съществото, и свали звънчето.
— Приел си нова форма, Керигор. И сега си от тази страна на Първата порта. Кой е бил така глупав, че да ти помогне да стигнеш дотук?
Керигор се усмихна широко и Абхорсен зърна огньовете, които горяха дълбоко в устата му.
— Един от онези с обичайното призвание — изрече дрезгаво той. — Но неопитен. Не разбра, че това ще бъде равносилно на размяна. Уви, животът му не се оказа достатъчен, за да премина Последната порта. Но ето че ти дойде да ми помогнеш.
— Аз, който те приковах отвъд Седмата порта?
— Да — прошепна Керигор. — Струва ми се, че иронията не ти убягва. Но ако искаш детето…
Той понечи да хвърли детето в потока и с това движение го събуди. Бебето веднага се разплака и малките му юмручета се протегнаха да сграбчат призрачната материя на Керигор, подобно на дипли на роба. Той извика, опита се да я откъсне от себе си, но малките ръчички стискаха здраво, духът бе принуден да използва прекомерна сила и я захвърли далече. Тя падна, пищейки, и течението на реката мигновено я понесе, но Абхорсен се хвърли напред, изтръгвайки я и от водите, и от хватката на Керигор.
Отстъпвайки назад, той измъкна с една ръка сребърното звънче и го разклати, за да звънне два пъти. Звукът бе странно приглушен, но реален, и ясният звън се понесе из въздуха, чист и пронизителен, жив. Керигор потръпна, когато го чу, и пропадна назад в мрака на портата.
— Скоро някой глупак ще ме върне отново и тогава… — извика той, докато реката го поглъщаше. Водите се завъртяха и заклокочиха, а после подеха нормалния си ход.
Абхорсен погледа портата известно време, после въздъхна и като върна звънчето обратно на пояса си, погледна бебето, което държеше в ръка. Тя отвърна на погледа му, а тъмните й очи приличаха на неговите. Цветът вече се бе отдръпнал от кожата й. Абхорсен тревожно прокара ръка през белега на челото и усети топлината на духа й под него. Знакът на Хартата бе запазил живота й непокътнат, когато реката трябваше да го погълне. Именно духът на живота й бе опарил толкова силно Керигор.
Тя му се усмихна и изгука нещо и Абхорсен усети как собствената му уста също се разтяга в усмивка. Все така усмихнат, той се извърна и поде дългия преход нагоре по реката, към портата, която щеше да върне и двамата към живата плът.
Бебето проплака миг преди Абхорсен да отвори очи, а акушерката вече бе преполовила пътя до гаснещия огън, готова да я поеме. Скрежът хрущеше по земята, а от носа на Абхорсен се спускаха ледени висулки. Той ги изтри с ръкава си и се приведе над детето, както прави всеки загрижен баща след раждането.