Сабриел се спря за миг, като трепереше и се ослушваше, напрегнала всичките си сетива, като някакво дребно животно, което знае, че наблизо ловува хищник. Тя мислено прелисти страниците на „Книга за мъртвите“ и си припомни дългите часове, прекарани в усвояване на Магията на Хартата от магистра Гринууд в слънчевата Северна кула на колежа „Уайвърли“.
Когато мигът свърши, тя знаеше, че е немислимо да направи лагер. Просто бе твърде уплашена, за да спи близо до разрушения Камък на Хартата. Само че би било по-бързо да извика водача си тук — а колкото по-бързо пристигнеше в дома на баща си, толкова по-скоро можеше да направи нещо, за да му помогне, така че се налагаше да направи компромис. Щеше да се защитава с Магията на Хартата с всички сили, да влезе в смъртта съвсем предпазливо, да повика водача си, да получи инструкции и да излезе възможно най-бързо. Дори по-бързо.
Решението й бе последвано от незабавни действия. Захвърли ските и раницата, натъпка в устата си малко сушени плодове и домашно приготвени дъвчащи бонбони за бърз прилив на енергия, и зае позата за медитация, която улесняваше магията на Хартата.
След кратки неприятности с бонбоните и зъбите си, тя започна. Символите се оформяха в съзнанието й — четирите основни знака на Хартата, представляващи върховете на ромб, които щяха да я предпазват както от физическа опасност, така и от Свободна магия. Сабриел ги задържа в съзнанието си, фиксира ги във времето и ги изтръгна от потока на вечната Харта. След това, като измъкна меча си, тя начерта груби контури в снега около себе си, поставяйки по един знак при всяка от четирите посоки. Когато приключи с всички знаци, придвижи този от съзнанието си от главата към ръката си, през меча и оттам в снега. Те се спуснаха като линии от златист огън и се оживиха, пламтейки върху земята.
Последният знак беше Северният знак, най-близък до разрушения камък, и той едва не се провали. Наложи се Сабриел да затвори очи и да използва цялата си воля, за да го принуди да се отдели от меча. Дори и тогава, той бе само бледо подобие на останалите три, и гореше толкова слабо, че едва разтопи снега.
Сабриел не му обърна внимание, потискайки гаденето, което бе изпълнило с жлъчен сок дъното на устата й, докато тялото й реагираше на борбата със знака на Хартата. Тя знаеше, че Северният знак е слаб, но и четирите точки бяха свързани със златисти линии и ромбът бе завършен, макар и нестабилен. Във всеки случай, това бе най-доброто, на което беше способна. Прибра меча в ножницата, свали ръкавиците си, и заопипва колана със звънчетата, а студените й пръсти ги брояха.
— Ранна — изрече на глас, докосвайки първия, най-малък звънец. Ранна, извикващия съня, мелодичният, нисък звук, който носеше тишината.
— Мозраел — Вторият звънец, с пронизителен, тътнещ звук. Мозраел бе пробуждащият, звънецът, който Сабриел не биваше никога да използва, звънецът, чийто звук бе като люлка, която запращаше звънящия в дебрите на смъртта, докато връщаше слушащия към живота.
— Кибет. — Кибет, пътешественика. Звънец с няколко звъна, сложен и противоречив. Той можеше да даде свобода на движението на някой мъртъв, или да го преведе през следващата порта. Не един некромант се бе обърквал с Кибет и беше отивал там, където не бива.
— Дайръм. — Музикален звънец, с ясен и мелодичен звук. Дайръм беше гласът, който мъртвите губеха толкова често. Ала Дайръм можеше също да накара да замълчи нечий твърде свободен език.
— Белгер. — Още един сложен звънец, който звънеше по своя воля. Белгер бе мислещият звънец, звънецът, който повечето некроманти използваха с ненавист. Той можеше да възстанови самостоятелното мислене, паметта и всички характерни особености на живия човек. Или, ако попаднеше в небрежни ръце, да ги изличи.
— Саранет. — Най-дълбокият, нисък звънец. Звукът на силата. Саранет беше ограничителят, звънецът, който приковаваше мъртвите според волята на този, който го направляваше.
И последният, най-голям звънец, който се стори още по-студен за пръстите на Сабриел, дори и в кожения калъф, който го караше да мълчи.
— Астарел, печалния — прошепна Сабриел. Астарел беше този, който прогонваше, последният звънец. Ако се използваше правилно, запращаше всеки, който го чуе, далече в смъртта. Всеки, включително и звънящия.
Ръката на Сабриел се изви във въздуха, докосна Ранна, а после се задържа върху Саранет. Тя внимателно развърза каиша и го измъкна. Езикът му, освободен от скривалището си, звънна леко, наподобявайки ръмженето на пробуждаща се мечка.
Сабриел го заглуши, стиснала езика с длан във вътрешността му, пренебрегвайки дръжката. С дясната си ръка измъкна меча и го вдигна в отбранителна позиция. Знаци на Хартата по острието уловиха лунната светлина и се пробудиха за живот. Сабриел ги наблюдава известно време, защото в тези неща понякога можеха да се видят поличби. По острието се стрелнаха странни символи, преди да се преобразуват в по-традиционния надпис, който тя познаваше добре. Сведе глава и се подготви да влезе в смъртта.