Без Сабриел да забележи, надписът започна да се подрежда отново, но някои негови части не бяха същите. „Създаден съм за Абхорсен, за да убива онези, които са вече мъртви“, гласеше обичайният надпис. Сега той продължаваше: „Клеър ме видя, Създателят на Стената ме направи, Кралят ме кали. Абхорсен е моят владетел.“
Затворила очи, Сабриел усети как се появява границата между живота и смъртта. Тя почувства вятъра в гърба си, сега изненадващо топъл, и лунната светлина, ярка и гореща като слънчевата. С лицето си усети абсолютния студ и отваряйки очи, видя сивата светлина на смъртта.
С усилие на волята, духът й премина от другата страна, а мечът и звънецът бяха в готовност. Тялото й се скова в ромба и около стъпалата й се изви мъгла, която обгърна краката й. Лицето и ръцете й се покриха със скреж, а знаците на Хартата светеха при всеки от върховете на ромба. Три от тях имаха стабилен пламък, но Северният знак лумна още по-ярко — и угасна.
Реката течеше бързо, но Сабриел стъпи срещу течението, без да обръща внимание нито на него, нито на студа, оглеждайки се съсредоточено, в търсене на капан или засада. Точно в този входен пункт към смъртта беше тихо. Тя чуваше как водата пада през Втората порта, но нищо повече. Никакво плискане или клокочене, или пък странни звуци. Никакви мрачни, безформени сенки или зловещи силуети, изглеждащи като призраци на сивата светлина.
Внимателно заела позиция, Сабриел отново се огледа на всички страни, преди да прибере меча в ножницата и да бръкне в един от джобовете на вълнения си голф. Звънецът, Саранет, се намираше в готовност в лявата й ръка. С дясната извади една хартиена лодка и, отново с една ръка, я разгъна в правилната й форма. Невероятно бяла, почти искряща на тази светлина, тя имаше едно малко, съвършено кръгло петънце на носа, където Сабриел внимателно бе капнала капка кръв от пръста си.
Постави я хоризонтално в ръката си, поднесе я към устните си и духна в нея, сякаш изпращаше перце. Подобно на хидроплан, лодката излетя от ръката й към реката. Сабриел задържа този задвижващ дъх, докато той почти я заля само за да въздъхне с облекчение, когато лодката се пребори с една вълна, изправи се и се понесе по течението. Секунди по-късно изчезна от погледа й, отправила се към Втората порта.
За втори път в живота си Сабриел пускаше такава хартиена лодка. Баща й я бе научил как да ги прави, но бе подчертал, че трябва да ги използва пестеливо. Не повече от три пъти на всеки седем години, беше казал той, в противен случай щеше да се наложи да плати цена, далеч по-висока от капка кръв.
Тъй като събитията трябваше да следват първоначалния си ход, Сабриел знаеше какво да очаква. И все пак, когато шумът от Втората порта утихна за миг след около десет, двайсет или четирийсет минути — времето не подлежеше на отчитане в смъртта, — тя извади меча си, а Саранет увисна в ръката й, с освободен звънец в очакване да бъде чут. Портата бе утихнала, защото някой… нещо… се връщаше от по-дълбоките владения на смъртта.
И Сабриел се надяваше да е този, когото бе поканила с хартиената лодка.
Глава шеста
Магията на Хартата върху Разполовения хребет беше като примамлив аромат, носен от вятъра, за съществото, спотайващо се в пещерите под хълма, на около повече от миля на запад от счупения Камък на Хартата.
Някога то бе човешко същество, или поне с човешки вид, през годините, прекарани под слънцето. Този образ бе изчезнал през вековете, прекарани от съществото в ледените води на смъртта, докато яростно се бореше срещу течението, демонстрирайки невероятната си воля да живее отново. Воля, която не подозираше че притежава, преди едно неумело хвърлено копие да отскочи от една скала и да прониже гърлото му, като така причини последните няколко минути френетичен живот.
Единствено чрез усилия на волята то се бе задържало откъм изпълнената с живот страна на Четвъртата порта цели триста години, увеличавайки силата си, докато разучаваше прийомите на смъртта. Преследваше по-низшите духове и избягваше или служеше на по-висшите, но неизменно се придържаше към живота. Накрая неговият шанс дойде, когато един могъщ дух изригна иззад Седмата порта, унищожавайки последователно всяка от Горните порти, преди да се развилнее из живота. Последваха го стотици мъртви и той също стана част от тълпата. На самата граница между живота и смъртта настана ужасен хаос, защото се натъкнаха на могъщ враг, но то успя да се измъкне в последвалото меле и победоносно се промъкна в живота.