Тя замълча, когато изображението на майка й пред нея внезапно вдигна ръце, сякаш от ужас, и извика:
— Върви!
В същото време Сабриел усети как защитният ромб около физическото й тяло потрепва предупредително, и разбра, че северният знак е угаснал. Тя веднага се завъртя на лявата си пета и хукна назад към границата с живота, изваждайки меча си. Течението насреща й сякаш ставаше по-силно, обвиваше се около краката й, но после отстъпи пред нейната упоритост. Сабриел се добра до границата с неистово усилие на волята, а духът й изплува обратно в живота.
За миг изгуби ориентация и внезапно отново бе скована от студ, а мозъкът й блокира. Едно ухилено, подобно на труп същество тъкмо минаваше през угасналия северен знак, протегнало ръце да я прегърне, а от неестествено широката му уста излизаха облаци вонящ дъх.
Тролк беше много доволен, че е открил бродещия дух на мага на Хартата, както и един счупен защитен ромб. Беше се обезпокоил малко от меча, но той бе покрит със скреж и спаружените му очи не виждаха символите на Хартата, които танцуваха отдолу. Звънецът в лявата ръка на Сабриел също имаше вид на буца лед или сняг, като че ли тя държеше снежна топка. В крайна сметка, Тролк се чувстваше много щастлив, най-вече защото животът, който гореше в тази притихнала жертва, беше много млад и силен. Той предпазливо се приближи и протегна ръцете си с двойни стави, за да обхване врата на Сабриел.
Тъкмо когато слузестите му, разкривени пръсти се протегнаха напред, Сабриел отвори очи и демонстрира блокиращия удар, който й бе донесъл второто място по бойни изкуства, а по-късно я лиши от първото. Ръката и мечът й се изпънаха докрай като едно цяло и върхът на острието разпори гърлото на Тролк, като излезе на цели двайсет сантиметра зад него.
Тролк изпищя, а пръстите му сграбчиха меча, за да го освободят от него — само за да изпищи отново, когато символите на Хартата проблеснаха върху острието. Между кокалчетата на пръстите му се загнездиха нажежени до бяло искри и той внезапно разбра пред какво е изправен.
— Абхорсен! — изхриптя, търкулвайки се назад, когато Сабриел освободи острието с едно рязко движение.
Мечът вече нараняваше мъртвата плът, която Тролк обитаваше, а Магията на Хартата изгаряше съживените нерви, смразявайки твърде гъвкавите му стави. В гърлото на Тролк лумна огън, но той проговори, за да отвлече вниманието на страховития си съперник, докато духът му се опитваше да отхвърли тялото, както змията съблича кожата си, и да избяга в нощта.
— Абхорсен! Аз ще ти служа, ще те възхвалявам, ще бъда твоя Ръка… познавам различни същества, живи и мъртви, ще ти помогна да ги подмамиш…
Ясният, дълбок звук на Саранет проряза хленчещия му, сипкав глас като сирена, отекваща над писъка на чайките. Звънът продължи да кънти в нощта и Тролк усети, че го сковава, дори когато духът му напусна тялото и понечи да избяга. Звънецът го прикова към парализираната плът, а гневът и страхът подхранваха усилията му, но звукът беше навсякъде, витаеше около него и изпълваше цялото му същество. Никога нямаше да се избави от него.
Сабриел гледаше как се гърчи деформираната сянка, наполовина напуснала трупа, наполовина в него, а от тялото се процежда тъмна локва. Тя все така се опитваше да използва устата на трупа, но безуспешно. Момичето реши да го придружи до смъртта, където щеше да приеме форма и можеше да го накара да й отговори с помощта на Дайръм. Ала счупеният Камък на Хартата бе надвиснал наблизо и тя го усети като някакъв вечен страх, като студено бижу на гърдите си. Мислено чу думите на изображението на майка си: „Не се бави, не спирай, каквото и да се случи.“
Сабриел заби върха на меча си в снега, остави настрана Саранет и извади Кибет от пояса с две ръце. Тролк го усети и гневът му отстъпи място на чист, неподправен страх. След дългите векове на борба той разбра, че накрая истинската смърт е дошла за него.
Сабриел зае предпазлива поза, хванала звънеца с двете си любопитни ръце. Кибет сякаш почти помръдна в ръцете й, но тя го овладя, залюля го назад, после напред, а след това в нещо като странна осморка. Звуците, издадени само от този звънец, много се различаваха помежду си, но звучаха като кратък марш, като танцувална мелодия.
Тролк ги чу и почувства, че го завладяват могъщи сили. Странни, неумолими сили, които го принудиха да открие границата, заставиха го да се завърне в смъртта. Той се сражаваше с тях напразно, почти патетично, съзнавайки, че не може да се освободи. Знаеше, че ще премине през всички Порти, а накрая ще пропадне и през Деветата. Спря да се бори и използва последните си сили, за да образува някакво подобие на уста насред призрачната материя, уста с гърчещ се черен език.