— Проклет да си! — изхриптя той. — Ще кажа на слугите на Керигор! Те ще отмъстят за мен…
Неговият уродлив, давещ се глас секна по средата на изречението, когато Тролк изгуби свободната си воля. Саранет го бе приковал, но Кибет го сграбчи и го поведе към небитието. Гърчещата се сянка просто изчезна и остана само снегът под отдавна безжизнения труп.
Въпреки че възвращенецът бе изчезнал, последните му думи разтревожиха Сабриел. Името Керигор, макар и не съвсем познато, пробуди някакъв първичен страх у нея, някакъв спомен. Може би Абхорсен беше изричал това име, което несъмнено принадлежеше на един от Висшите мъртви. Името я плашеше така, както и счупеният камък, сякаш това бяха осезателни символи на един порочен свят, свят, в който бе изчезнал баща й, и който представляваше ужасна заплаха за самата нея.
Сабриел се прокашля, усетила студа в дробовете си, и много внимателно върна Кибет в пояса. Мечът й сякаш се бе прочистил от огъня, но тя изтри острието с парцал, преди да го прибере в ножницата. Почувства се много уморена, когато отново метна товара си на гърба, но не изпитваше и най-малкото съмнение, че незабавно трябва да продължи. Думите на майчиния й дух продължаваха да отекват в съзнанието й и собствените й сетива й подсказваха, че нещо се случва в смъртта, нещо могъщо се придвижва към живота, и се готви да изплува на повърхността при счупения камък.
На този хълм имаше твърде много смърт и твърде много магия, а нощта още не бе в разгара си. Вятърът свистеше наоколо, а облаците възвръщаха надмощието си над небето. Скоро звездите щяха да се скрият и новата луна щеше да се обвие в бяло.
Сабриел бързо огледа небето, търсейки трите ярки звезди, които образуваха Токата на Колана на Северния великан. Откри ги, но после се наложи да погледне звездната карта в алманаха си, а ръчно изработеният кибрит издаде неприятна миризма, докато осветяваше страниците с трептящия си жълт пламък, защото тя не се осмели да използва повече магия, докато не се отдалечи от счупения камък. Алманахът сочеше, че е запомнила правилно: в Старото кралство Токата сочеше север; другото му название беше Заблудата на моряка. В Анселстиер Токата безспорно се намираше на десет градуса западно от северната посока.
След като установи накъде е север, Сабриел се отправи към тази страна на хребета, търсейки разклонението, което се спускаше към долината, потънала в мрака отдолу. Облаците се сгъстяваха и тя искаше да стъпи на равна земя, преди луната да се скрие. Поне, когато откри разклонението, й се стори, че ще бъде по-лесно да се върви по него, отколкото по счупените стъпала на юг, макар че лекият му наклон й подсказваше, че я очаква продължително спускане.
Всъщност изминаха няколко часа преди Сабриел да достигне дъното на долината, докато се препъваше и трепереше, а един много блед пламък на Хартата трептеше малко пред нея. Твърде нищожен, за да улесни пътя й, той й помагаше да избегне съществени неприятности, и тя се надяваше, че е достатъчно слаб и може да бъде сметнат за блатен газ или случайно отражение. Във всеки случай, той се оказа незаменим, когато облаците закриха и последната пролука, останала на небето.
Дотук с безоблачното небе, помисли си тя, вгледана в посоката, за която предполагаше, че е север, в търсене на червената звезда, Уалус. Зъбите й тракаха неудържимо, а една хладна тръпка, започваща от леденостудените й стъпала, постепенно обхващаше всичките й крайници. Ако не се движеше, просто щеше да замръзне на място — особено след като вятърът се изви за пореден път…
Сабриел се засмя тихо, почти истерично, и извърна лице, за да усети полъха му. Идваше от изток и се усилваше с всяка изминала минута. Да, стана по-студено, но пък той разпръсна облаците, отнасяйки ги на запад — а там, след първия прочистващ замах на вятъра, се намираше Уалус, окъпан в червена светлина. Сабриел се усмихна, впери очи в него, огледа с интерес малкото, което успя да види около себе си, и отново потегли, следвайки звездата, а един глас не преставаше да шепне в дъното на съзнанието й.
Не се бави, не спирай, каквото и да се случи.
Усмивката не слезе от лицето й, когато откри пътя и под прикритието на натрупалия се в канавките сняг подкара ските бързо напред.
Когато Сабриел намери километричния стълб и Камъка на Хартата зад него, по бледото й лице нямаше и следа от усмивка. Отново валеше сняг, който падаше косо, когато вятърът стана по-ожесточен, погваше снежинките и ги запращаше в очите й, които сега бяха единственият открит участък от тялото й. Ботушите й бяха подгизнали, въпреки овчата мас, с която ги беше намазала. Стъпалата, лицето и ръцете й бяха вкочанени и тя бе изтощена. Беше хапвала послушно по нещо на всеки час, но сега просто не можеше да разтвори замръзналата си челюст.