Сабриел бе прогонила един разяждащ дух веднъж, но това се случи на четиридесет мили от Стената, в Анселстиер, а той бе слаб и вече угасваше. Този тук беше силен, пламтящ, наскоро роден. Щеше да я убие, внезапно разбра тя, и да покори духа й. Всичките й планове и мечти, надеждите и целият й кураж я напуснаха, заменени от истинска, безумна паника. Обърна се на една страна, след това на другата, като заек, бягащ от куче, ала единственият път надолу беше пътеката, а разяждащият дух се намираше едва на стотина метра под нея, и с всеки изминал миг, с всяка паднала снежинка идваше по-близо. Устата му бълваше пламъци, той отметна назад острата си глава и изрева, докато тичаше, а ревът му наподобяваше последния вик на човек, втурнал се към смъртта, примесен със звука от нокти, дращещи по стъкло.
Сабриел някак си успя да потисне писъка в гърлото си, извърна се към скалата и започна да я налага с дръжката на меча си.
— Отвори се! Отвори се! — крещеше тя, докато в мозъка й препускаха символи на Хартата — ала не и тези, които можеха да разбият врата — заклинание, което бе научила във втори клас. Знаеше го, така както знаеше учебната си програма, но символите на Хартата просто не се появяваха. А и защо в ума й се бе загнездило произведението на дванайсет по дванайсет, когато й трябваха символи…
Ехото от звъна на Мозраел утихна и в последвалата тишина дръжката на меча й се удари в нещо кухо, вместо да хвърля искри и да ожули ръката й. Нещо дървено, нещо, което липсваше преди. Една врата, висока и необичайно тясна, чието тъмно дъбово дърво бе покрито със сребърни символи на Хартата, танцуващи върху него. Една желязна халка, непосредствено на височината на ръката й, се опря в бедрото на Сабриел.
Тя хвърли меча си и изпъшка, хвана халката и я дръпна. Не последва нищо. Сабриел подръпна отново, полуизвърната, за да погледне назад през рамо, а сърцето й се сви от страх от видяното.
Разяждащият дух зави зад последния ъгъл и погледите им се срещнаха. Тя затвори очи, неспособна да понесе омразата и жаждата за кръв, които пламтяха в погледа на създанието, като ръжен, останал твърде дълго в огнището на ковачницата. То отново изрева и почти прелетя през оставащите стъпала, а устата, ръцете и краката му бълваха огньове.
Все още със затворени очи, Сабриел натисна халката. Вратата се отвори и тя падна вътре, стоварвайки се на земята сред снежна вихрушка, а очите й рязко се отвориха. Отчаяно се претърколи на земята, пренебрегвайки болката в коленете и ръцете си. Протягайки ръка навън, грабна дръжката на меча си и го издърпа при себе си.
Когато острието освободи достъпа до вратата, разяждащият дух се озова до нея и като се изви настрани, за да премине през тесния портал, пъхна вътре едната си ръка. От сиво-зелената му плът изригваха пламъци, като капки пот, а от тях на тънки струйки се виеше черен дим, от който се носеше миризмата на опърлена козина.
Сабриел, просната безпомощно на пода, можеше само да наблюдава ужасена как ръката на съществото, от която стърчаха четири хищни нокътя, бавно се разтвори и посегна към нея.
Глава седма
Ала ръката не я сграбчи, ноктите не успяха да разкъсат беззащитната плът.
Вместо това, Сабриел усети как някакъв внезапен прилив на магия и символи на Хартата озари пода, светейки толкова ярко, че остави зад клепачите й червени отблясъци, а пред очите й заиграха черни точки.
Примигвайки, тя видя един мъж да излиза от камъните на стената — висок и очевидно силен мъж, с дълъг меч, досущ като нейния. Мечът се стовари върху ръката на разяждащия дух, откъсвайки парче от горящата, гниеща плът. Отскачайки, мечът замахна отново и отсече още един къс, както дърварят разпраща трески, отсичайки някое дърво.
Разяждащият дух изрева, по-скоро от гняв, отколкото от болка, но дръпна ръката си и непознатият се хвърли към вратата, затръшвайки я с цялата тежест на покритото си с ризница тяло. Странно, но ризницата му не издаде звук, стотиците стоманени брънки не издрънчаха. Тялото под нея също бе особено, забеляза Сабриел, когато черните точки и червената вълна избледняха, давайки й да разбере, че спасителят й съвсем не беше човек. Той изглеждаше доста солиден, но всеки квадратен сантиметър от тялото му беше белязан с миниатюрни, постоянно движещи се символи на Хартата, и Сабриел не успя да види нищо друго помежду им, освен празен въздух.
Той… това беше дух на Хартата, привидение.
Отвън, разяждащият дух изрева отново, като парен локомотив, изпускащ напрежението, а после целият коридор потрепери и пантите изскърцаха недоволно, когато съществото се хвърли срещу вратата. Дървесината се разцепи и от тавана се посипаха гъсти облаци сив прах, които наподобяваха падащия сняг навън.