Привидението се извърна с лице към Сабриел и протегна ръка към нея, за да й помогне да се изправи. Сабриел пое ръката му и го погледна, докато уморените й, замръзнали крака полагаха усилия да се изправят за десети пореден път. Отблизо илюзията за плът бе несъвършена, непостоянна и обезпокоителна. Лицето му не запазваше облика си, а варираше между десетки възможности. Някои от тях бяха на жени, други на мъже — ала всички имаха сурови, непреклонни изражения. Тялото и облеклото му също се променяха леко, с всяко лице, но два детайла винаги оставаха едни и същи: черна туника с герб, изобразяващ сребърен ключ, и дълъг меч, пропит с Магията на Хартата.
— Благодаря — каза неспокойно Сабриел, потрепвайки, когато разяждащият дух отново удари по вратата. — Може ли… смяташ ли, че… той ще успее ли да влезе?
Привидението кимна мрачно и пусна ръката й, за да посочи дългия коридор, но не проговори. Сабриел обърна глава, за да проследи ръката му и видя тъмен коридор, който се издигаше в мрака. Символите на Хартата осветяваха пространството около тях, но малко по-нататък угасваха. Въпреки това, мракът изглеждаше приветлив и тя почти долови заклинанията на Хартата, които се носеха из прашния въздух.
— Трябва да продължа? — попита Сабриел, когато съществото отново посочи, по-настоятелно. Привидението кимна и размаха ръце назад-напред, с което й казваше да побърза. Зад него, поредният съкрушителен удар предизвика нова масивна вълна от прах, а вратата сякаш поддаде. Из въздуха отново се разнесе отвратителната миризма на изгоряло от разяждащия дух.
Пазителят на вратата сбърчи нос и леко побутна Сабриел в правилната посока, както родителят подтиква противящото се дете да продължи нататък. Но Сабриел нямаше нужда от стимули. Страхът все така я изгаряше. Отслабнал за миг след като я спасиха, миризмата на разяждащия дух беше единственото, което му трябваше, за да се разпали отново. Тя вдигна лице нагоре и бързо закрачи по коридора.
След няколко метра погледна зад себе си и видя, че пазачът чака близо до вратата, издигнал меча си в отбранителна позиция. Зад него вратата хлътваше навътре, покритите с желязо дъски се чупеха и образуваха дупка, голяма колкото чиния за хранене.
Разяждащият дух се протегна и отчупи още дъски с такава лекота, сякаш чупеше клечки за зъби. Очевидно бе разгневен, задето плячката му се измъква, защото сега гореше целият. Устата му бълваше отблъскващ поток от жълто-червени пламъци, а около него се издигаше черен дим, като втора сянка, който се виеше в яростни кръгове, докато той ревеше.
Сабриел извърна очи, потегляйки с бърза крачка, ала вървенето й ставаше все по-бързо, прерасна в подтичване и накрая в бяг. Стъпките й отекваха върху камъка, но едва когато премина почти в спринт, разбра защо й е толкова леко — багажът и ските й бяха останали долу, при вратата. За миг бе обзета от смущаващото желание да се върне, но то отмина, още преди да се е превърнало в осъзната мисъл. Въпреки това, ръцете й провериха ножницата и пояса, и намериха успокоение в студения метал на дръжката на меча и в ръчно полираното дърво на дръжките на звънците.
Освен това беше светло, осъзна тя, докато тичаше. Символите на Хартата препускаха върху камъните, поддържайки нейното темпо. Това бяха символи за светлина и бързина, и за много други, непознати за нея неща. Странни символи, а и толкова многобройни — толкова, че тя се чудеше как изобщо е могла да си помисли, че отличието по магии от училището в Анселстиер би могло да я превърне във велик маг в Старото кралство. Страхът и осъзнаването на собственото й невежество бяха могъщи лекове срещу глупава гордост.
Из коридора отекна още един рев и се понесе нататък, придружен от множество удари, тупвания или дрънчене на стомана, удряща се в свръхестествена плът или рикошираща в камъка. Нямаше нужда Сабриел да поглежда назад, за да разбере, че разяждащият дух е разбил вратата и сега се сражава с пазача — или се промъква покрай него. Знаеше малко за тези привидения, но една от характерните слабости на онези, които служеха като стражи, беше тяхната неспособност да напускат поста си. Щом съществото се отдалечеше на няколко стъпки от пазача на вратата, привидението щеше да се окаже безполезно — и скоро нов прилив на сила щеше да придвижи разяждащия дух покрай него.
Тази мисъл я подтикна да бяга още по-бързо, но Сабриел знаеше, че това е крайната скорост. Тялото й, движено от страха и изтощено от студ и напрежение, беше на ръба на изнемогата. Краката й бяха сковани, мускулите — готови да се схванат, а в дробовете й сякаш имаше течност, а не въздух.