За жалост, не помнеше как да стигне до къщата. Разполагаше само с думите, които й бе пратило изображението на майка й — Мостът на Абхорсен.
Не беше осъзнала, че е изрекла думите на глас, преди дребният пазач на портата да я дръпне за ръкава и да посочи надолу. Сабриел погледна и видя, че в брега имаше издълбани стъпала, които водеха към реката.
Този път не се колеба. Тя кимна към изображението на Хартата и прошепна: „Благодаря“, преди да поеме по стълбите. Присъствието на разяждащия дух отново я притискаше, като зловонния дъх на някой непознат зад ухото й. Знаеше, че е стигнал до горната порта, въпреки че звукът от неговите унищожителни удари бе приглушен от по-силния рев на водите.
Стъпалата водеха към реката, но не свършваха там. Макар че не се виждаха от терасата, там имаше камъни за стъпване, които водеха към острова. Сабриел ги погледна неспокойно и се вгледа във водата. Очевидно беше много дълбока и течеше с обезпокоителна скорост. Камъните едва надвишаваха бурните й вълни и, макар че бяха широки и напречно гравирани за по-лесно захващане, бяха мокри от пръските и хлъзгавите остатъци от сняг и лед.
Сабриел гледаше как един леден къс от горната страна на реката се стрелна покрай нея, и си представи как се спуска над водопада, за да бъде натрошен на парчета в дълбините му. Представи си, че е на неговото място, а после се сети за разяждащия дух по петите й, за мъртвия дух, който обитаваше сърцето му, за смъртта, която носеше, и пленничеството, което щеше да преживее отвъд пределите на смъртта.
Тя скочи. Ботушите й се подхлъзнаха леко и разпери ръце, за да запази равновесие, но накрая зае стабилна поза, полуприведена. Без да дочака да си възвърне равновесието, подскочи към следващия камък, после към по-следващия, после отново, в една безумна игра на прескочикобила сред пяната и грохота на реката. Когато преполови пътя до другия бряг, а зад нея се простираха сто метра от чистата, безжалостна вода, спря и погледна назад.
Разяждащият дух стоеше на терасата, а сребристата решетка бе счупена и деформирана от желязната му хватка. Нямаше и следа от пазача, но това не я изненада. След като бе победен, той просто щеше да изчезне докато заклинанието на Хартата се подновеше — часове, дни или дори години по-късно.
Мъртвото същество беше необичайно неподвижно, но очевидно наблюдаваше Сабриел. Дори толкова могъщо създание не би могло да прекоси тази река и то дори не се опита да го направи. Всъщност, колкото повече го гледаше Сабриел, толкова повече й се струваше, че разяждащият дух няма нищо против да изчака. Той беше страж, охраняващ единствения изход от острова. Или чакаше да се случи нещо, или да дойде някой…
Сабриел потисна треперенето си и продължи да скача. Сега имаше повече светлина, предвещаваща изгрева на слънцето, и тя видя нещо като дървена площадка, която водеше към една порта в бялата стена. Зад стената се виждаха и върховете на дървета, зимни дървета, чиито клони бяха свалили зелените си одежди. Между дърветата и кулата летяха птици, устремени към сутрешната си храна. Гледката беше нещо нормално, нейното убежище. Но тя не можеше да забрави високия, обгърнат в пламъци силует на разяждащия дух, надвиснал над терасата.
Уморена, скочи на последния камък и се строполи на стъпалата на площадката. Дори клепачите й едва се движеха и полезрението й се бе стеснило до малък процеп непосредствено пред нея. Сърцевината на дъските от площадката се приближи застрашително, когато тя пропълзя до портата и вяло се свлече до нея.
Портата се отвори, запращайки я в един павиран вътрешен двор, в началото на пътека от червени тухли. Тухлите бяха стари, а червенината им напомняше цвета на напрашени ябълки. Пътеката криволичеше към входа на къщата — приятна небесносиня врата, изпъкваща на фона на варосания камък. Бронзовото чукало с формата на лъвска глава, държаща халка в устата си, ярко контрастираше с бялата котка, свила се върху тръстиковата изтривалка пред вратата.
Сабриел легна върху тухлите и се усмихна на котката, премигвайки, за да прогони сълзите си. Котката трепна и извърна глава съвсем леко, за да я погледне, отваряйки ярките си зелени очи.
— Здравей, писано — изрече дрезгаво Сабриел и се закашля, когато за пореден път с мъка се изправи на крака и тръгна напред, стенейки и хриптейки при всяка крачка. Протегна ръка да погали котката и застина — защото, когато животното вдигна глава, тя видя каишката около шията й и миниатюрното звънче, което висеше там. Каишката беше само от червена кожа, но заклинанието на Хартата върху нея беше най-силното, най-трайно обвързване, което Сабриел някога бе виждала или усещала, а звънчето беше миниатюрен Саранет. Това всъщност не беше котка, а творение на Свободната магия с древна сила.