— Абхорсен — измяука котката, а розовото й езиче се стрелна напред. — Крайно време беше да дойдеш.
Сабриел се вторачи в нея за миг, от гърдите й се изтръгна сподавен стон и тя политна напред, припадайки от изтощение и изненада.
Глава осма
Събуди се сред приглушената светлина от свещи, топлината на пухено легло и копринени чаршафи, невероятно меки под тежките завивки. В една червена тухлена камина гореше силен огън и облицованите с дървена ламперия стени се къпеха в загадъчния блясък на полирания махагон. Пред току-що отворените й очи се разкри таван със син тапет, покрит със сребристи звезди. В две от стените на стаята имаше прозорци, но кепенците им бяха спуснати и Сабриел нямаше представа колко е часът, нито пък помнеше как се е озовала там. Това несъмнено беше домът на Абхорсен, но последният й спомен бе как припадна на прага.
Предпазливо — защото дори вратът я болеше от денонощното пътуване и уплахата от бягството — Сабриел повдигна глава, за да се огледа наоколо и отново видя зелените очи на котката, която всъщност не беше котка. Странното същество лежеше в краката й, в долния край на леглото.
— Кой… какво си ти? — попита разтревожената Сабриел, внезапно осъзнала, че е гола под меките завивки. Усещането беше приятно, но я караше да се чувства безпомощна. Очите й се стрелнаха към ремъка за меча и пояса със звънците, старателно подредени върху един сушилник за дрехи до вратата.
— Наричат ме с най-различни имена — отвърна котката. Гласът й бе странен, нещо средно между мяукане и мъркане, а гласните изговаряше със съскане. — Можеш да ми казваш Могет. Що се отнася до това какво съм, някога бях много неща, но сега съм едва няколко. Преди всичко, аз съм слуга на Абхорсен. Освен ако не бъдеш така добра да свалиш каишката ми?
Сабриел се усмихна неспокойно и категорично поклати глава. Каквото и да представляваше този Могет, каишката беше единственото нещо, което го превръщаше в слуга на Абхорсен… или на когото и да било другиго. Символите на Хартата върху нея го показваха недвусмислено. Доколкото можеше да определи, обвързващото заклинание беше направено преди повече от хиляда години. Напълно възможно бе Могет да е някакъв дух на Свободната магия на възрастта на Стената или дори още по-стар. Запита се защо баща й не го бе споменавал, и, пронизана от остра болка, си пожела да се бе събудила в неговото присъствие, в неговия дом, което щеше да сложи край на проблемите им.
— Така си и мислех — каза Могет, като едновременно небрежно сви рамене и гъвкаво изпъна гръб. Съществото… или по-точно той, защото Сабриел усещаше, че котката несъмнено е мъжка, скочи върху покрития с паркет под и бавно отиде до огъня. Сабриел го наблюдаваше, а опитното й око долови, че сянката на Могет невинаги беше котешка.
Някой почука на вратата и прекъсна нейното внимателно изучаване на котката. Резкият звук я накара да подскочи нервно, а космите по тила й настръхнаха.
— Това е просто един от слугите — каза Могет с покровителствен тон. — Привидения на Хартата, при това доста нескопосани. Винаги загарят млякото.
Без да му обръща внимание, Сабриел каза:
— Влез. — Гласът й трепереше и тя осъзна, че известно време нервите й ще бъдат опънати и ще се чувства отпаднала.
Вратата се отвори тихо и вътре се появи ниска фигура, загърната в мантия. Тя наподобяваше пазача на горната порта, бе покрита с качулка и поради това със скрито лице, ала цветът на дрехите му бе светлокремав, а не черен. Беше преметнал семпла памучна туника през едната си ръка, от другата висеше плътна кърпа, а в покритите си със символи на Хартата ръце държеше пантофи. Без да каже и дума, отиде до долния край на леглото и постави дрехите в краката на Сабриел. След това прекоси стаята до порцелановия леген, поставен върху филигранна сребърна стойка над един участък от пода, покрит с плочки, вляво от камината. Там завъртя един бронзов кран и от тръбата в стената бликна клокочеща гореща вода, от която се разнесе неприятна миризма на сяра и още нещо. Сабриел сбърчи нос.
— Горещи извори — отбеляза Могет. — След малко ще престанеш да усещаш миризмата. Баща ти все повтаряше, че си струва да я понесеш, за да разполагаш постоянно с гореща вода. Или пък дядо ти го казваше? Или прапралеля ти? Ах, памет…
Слугата стоеше неподвижно, докато легенът се пълнеше, след това завъртя крана, за да спре водата, която преля над ръба и намокри пода, близо до Могет — който скочи и предпазливо се отдалечи от привидението на Хартата. Съвсем като истинска котка, помисли си Сабриел. Може би наложената форма се отразяваше и върху поведението през годините — или вековете. Тя обичаше котки. В училище имаха котка, тлъста сладка писана, която наричаха Бисквитката. Сабриел си припомни как спеше на перваза на прозореца в кабинета на префекта, а после се впусна в спомени за самото училище, питайки се какво правят сега нейните приятелки. Клепачите й се притвориха, докато си представяше часа по етикет и учителката, която монотонно разказваше за сребърни подноси…