Една маса, дълга почти колкото стаята, се простираше в далечината — излъскана до блясък маса, изработена от някакво светло лъскаво дърво, богато отрупана със сребърни солници, канделабри и доста нереални на вид кани и покрити плата. Ала само две от местата бяха напълно подготвени, с множество ножове, вилици, лъжици и други прибори, които Сабриел помнеше само от неясните рисунки от учебника си по етикет. Например, тя никога досега не бе виждала истинската златна сламка, с която се изсмукваше вътрешността на нара.
Едно от местата за сядане се намираше пред стол с висока облегалка в началото на масата, а другото беше вляво от него, пред табуретка с възглавничка. Сабриел се запита кое е нейното място, когато Могет скочи върху табуретката и каза:
— Хайде! Няма да сервират храната, докато не седнеш.
„Те“ бяха още привидения. Половин дузина, включително и тиранът с кремави дрехи от спалнята. Всички бяха общо взето еднакви; с човешки облик, но покрити с качулки или забулени. Виждаха се само ръцете им, а и те бяха почти прозрачни, сякаш символите на Хартата бяха гравирани върху протези, издялани от лунен камък. Привиденията се бяха струпали около една врата — очевидно на кухнята, защото Сабриел видя огньове зад тях и долови острата миризма на готвено — и я гледаха втренчено. Беше доста стряскащо да не вижда никакви очи.
— Да, това е тя — каза Могет язвително. — Новата ви господарка. А сега да вечеряме.
Нито едно от привиденията не помръдна, докато Сабриел не пристъпи напред. Те също пристъпиха и всички паднаха на едно коляно, или каквото там ги подпираше под дългите до земята одежди. Всяко от тях протегна бледата си дясна ръка, а символите на Хартата оставиха ярки следи върху дланите и пръстите им.
Сабриел ги погледа за миг, но беше очевидно, че предлагат услугите си, или своята лоялност, и очакват тя да направи нещо в отговор. Отиде до тях и леко докосна всяка от протегнатите ръце, усещайки символите на Хартата, които им придаваха цялост. Могет бе казал истината, защото някои от заклинанията бяха стари, много по-стари, отколкото Сабриел можеше да предположи.
— Благодаря ви — каза тя бавно. — От името на баща си, и за вежливостта, която ми демонстрирахте.
Изглежда това бе приемливо или поне достатъчно, за да продължат. Привиденията се изправиха, поклониха се и се заеха със задълженията си. Този с кремавите одежди издърпа стола на Сабриел и постави салфетката й, докато сядаше. Тя беше изработена от безупречно изгладен черен лен, осеян с миниатюрни сребърни ключета, шедьовър на изкуството на бродерията. Могет, както забеляза Сабриел, имаше обикновена бяла салфетка със следи от стари петна.
— Наложи се да се храня в кухнята през последните две седмици — каза кисело той, когато от кухнята излязоха две привидения, понесли чинии, които известиха за тяхното пристигане с невероятния аромат на подправки и топла храна.
— Предполагам, че ти се е отразило добре — отвърна остроумно Сабриел, отпивайки глътка вино. Беше плодово, сухо бяло вино; макар Сабриел да нямаше толкова тренирано небце, че да познае дали е хубаво или просто обикновено, със сигурност беше пивко. От първите й съществени експерименти с алкохол я деляха няколко години, и тя ги помнеше като значими събития, споделени с две от най-близките й приятелки. Нито една от трите нямаше да може да пие бренди отново, но Сабриел бе започнала да се наслаждава на виното с храната си.
— Както и да е, откъде разбра, че ще дойда? — попита Могет. — Аз самата не знаех, докато… докато татко не изпрати съобщението си.
Котката не отговори веднага, съсредоточила вниманието си върху чинията с риба, която привидението току-що бе поставило пред нея — малка, почти кръгла риба, с ярките очи и лъскави люспи, каквито имаха наскоро уловените екземпляри. Сабриел също получи такива риби, но нейните бяха печени на скара, със сос от домати, чесън и босилек.
— Служил съм на предците ти десет пъти по-дълго, отколкото ти си живяла — отвърна Могет накрая. — И макар че силите ми отслабват с времето, винаги разбирам кога един Абхорсен пада, за да бъде заменен от друг.
Сабриел преглътна последната си хапка, която беше изгубила всякакъв вкус, и остави вилицата си. Отпи глътка вино, за да прочисти гърлото си, ала то сякаш се бе превърнало в оцет, и тя се закашля.
— Какво имаш предвид под „пада“? Какво знаеш? Какво се е случило с татко?
Могет погледна Сабриел с полузатворени очи, отвръщайки на погледа й без да трепне, както не би могла никоя обикновена котка.