— Той е мъртъв, Сабриел. Дори и да не е преминал през Последната порта, никога вече няма да се върне сред живите. Това е…
— Не — прекъсна го Сабриел. — Невъзможно! Не може да е мъртъв. Той е некромант… не може да е мъртъв…
— Точно затова ти е пратил меча и звънците, също както леля му ги изпрати на него навремето — продължи Могет, пренебрегвайки избухването на Сабриел. — Той не беше некромант, беше Абхорсен.
— Не разбирам — прошепна Сабриел. Вече не можеше да гледа в очите на Могет. — Не зная… не зная достатъчно. За каквото и да било. За Старото кралство, за Магията на Хартата, дори за собствения си баща. Защо произнасяш името му така, сякаш е титла?
— Защото е. Той беше Абхорсен. А сега ти си Абхорсен.
Сабриел мълчаливо прие този факт, взирайки се в спираловидните извивки на рибата и соса в чинията си, докато сребърните люспи и червените домати се сляха в изображението на огън и меч. Масата също се мержелееше, както и стаята около нея, и тя почувства как достига до границата със смъртта. Ала колкото и да се опитваше, не успя да я прекоси. Усещаше я, но нямаше как да я прекоси, в която и да е посока — домът на Абхорсен бе твърде добре укрепен. Но тя усети нещо на границата. Там се спотайваха враждебно настроени същества, в очакване тя да я прекоси, ала Сабриел различи и едва доловимата нишка на нещо познато, подобно на женски парфюм, който остава, след като жената излезе от стаята, или на аромата от тютюна на някоя лула зад ъгъла. Сабриел се концентрира върху това и още веднъж се хвърли към бариерата, която я делеше от смъртта…
Само за да отскочи обратно в живота, когато в ръката й се впиха остри нокти. Очите й се отвориха рязко, примигвайки срещу тънките люспи от скреж, и видяха Могет, с настръхнала козина, готов отново да я нападне с лапа.
— Глупачка! — просъска той. — Ти си единствената, която може да разруши защитата на тази къща и те очакват да направиш точно това!
Сабриел се вгледа в разгневената котка, заслепена, готвейки се за рязък и надменен отговор, когато осъзна истината в думите на Могет. Наоколо чакаха мъртви духове, а навярно и разяждащият дух щеше да прекоси реката — и щеше да се наложи тя да се изправи срещу тях сама и невъоръжена.
— Съжалявам — промърмори, свела глава към покритите си със скреж ръце. Не беше се чувствала толкова глупаво, откакто бе запалила един от любимите розови храсти на директорката с едно неконтролирано заклинание на Хартата, като едва не изгори и стария и многообичан училищен градинар. Тогава плака, но сега беше по-голяма и можеше да сдържа сълзите си.
— Татко още не е съвсем мъртъв — каза тя миг по-късно. — Усетих присъствието му, макар че е затворен зад много врати. Можех да го върна.
— Не бива — заяви категорично Могет и сега гласът му сякаш носеше цялата тежест на вековете. — Ти си Абхорсен и трябва да оставиш мъртвите в покой. Пътят ти е предначертан.
— Мога да поема по друг път — отвърна решително Сабриел, вдигайки глава.
Могет понечи да възрази отново, а после се разсмя сардонично и скочи обратно на табуретката.
— Постъпи, както желаеш — каза той. — Защо да ти противореча? Аз съм просто един роб, длъжен да служи. Защо да скърбя, ако Абхорсен се поддаде на злото? Баща ти ще те прокълне, също и майка ти — и мъртвите, които ще се зарадват.
— Не мисля, че е мъртъв — каза Сабриел, а по бледите й бузи избиха ярки червени петна, докато скрежът се топеше и се стичаше по лицето й. — Духът му изглеждаше жив. Според мен е в капана на смъртта, но тялото му е живо. Пак ли ще си навлека гнева му, ако го върна при това положение?
— Не — отвърна Могет, вече успокоен. — Но той ти е изпратил меча и звънците. Само ти се ще да е жив.
— Усещам го — каза просто Сабриел. — И трябва да разбера дали усещането ми отговаря на истината.
— Може би е така — макар да е странно. — Могет сякаш изричаше мислите си, гласът му наподобяваше приглушено мъркане. — Затъпял съм. Тази каишка ме задушава, потиска мозъка ми…
— Помогни ми, Могет — примоли се изведнъж Сабриел, протягайки ръка да докосне главата на котката, и я почеса под каишката. — Трябва да разбера — толкова много искам да разбера!
Могет измърка, докато тя го чешеше, но когато Сабриел се приведе по-близо, чу лекия звън на миниатюрното звънче Саранет, примесен с мъркането, и си припомни, че Могет не е котка, а творение на Свободната магия. За миг се запита каква беше истинската му форма и действителната му същност.
— Аз съм слуга на Абхорсен — каза накрая Могет. — А ти си Абхорсен, така че трябва да ти помогна. Но трябва да ми обещаеш, че няма да възкресиш баща си, ако тялото му е мъртво. Той наистина не би го пожелал.