— Не мога да обещая, но няма да действам необмислено. И ще те послушам, ако си с мен.
— Така си и мислех — каза Могет, отдръпвайки глава изпод ръката на Сабриел. Наистина си печално невежа, иначе щеше да обещаеш на драго сърце. Баща ти не трябваше изобщо да те изпраща отвъд Стената.
— Защо го направи? — попита Сабриел, а сърцето й внезапно подскочи от въпроса, който не й даваше мира през всичките ученически години, въпрос, който Абхорсен винаги отклоняваше с усмивка и отговаряше с една-единствена дума: „необходимост“.
— Страхуваше се — отвърна Могет, заемайки се отново с рибата. — В Анселстиер ти беше в по-голяма безопасност.
— От какво се е страхувал?
— Яж си рибата — рече той, когато от кухнята се появиха две привидения, които очевидно носеха следващото ястие. — Ще поговорим по-късно. В кабинета.
Глава девета
Кабинетът бе осветен с фенери, стари месингови фенери, които горяха с помощта на Магията на Хартата, вместо с газ. Бездимни, безшумни и вечни, те осветяваха толкова добре, колкото и електрическите крушки в Анселстиер.
Стените бяха покрити с книги и следваха извивките на кръглата кула, с изключение на мястото, където се издигаше стълбата, която водеше към обсерваторията горе.
В средата на стаята имаше маса от червено дърво с олющени крака, покрити с дребни петънца, а от устите на драконовите глави, които поддържаха ъглите на плота, излизаха декоративни огньове. На масата имаше мастилница, писалки, листа и бронзов пантограф за чертане на географски карти. Около нея бяха наредени столове от същото червено дърво, с черна тапицерия, покрита с разновидност на мотива със сребърния ключ.
Масата беше едно от нещата, които Сабриел помнеше от посещенията в детството си. Баща й я бе нарекъл „драконовата маса“, а тя се увиваше около един от краката на драконите, като главата й не стигаше дори до обратната страна на плота.
Сабриел прокара ръка по гладкото, хладно дърво, долавяйки едновременно спомена си за него и сегашното усещане, после въздъхна, дръпна един стол и остави трите книги, които държеше под мишница. Две от тях постави близо до себе си, а третата избута в центъра на масата. Беше я взела от единствения остъклен шкаф сред лавиците с книги и сега тя стоеше като притихнал хищник, навярно заспал, или пък спотайващ се преди скока. Беше подвързана с бледозелена кожа, а върху сребърните орнаменти, които я придържаха затворена, искряха символи на Хартата. „Книгата за мъртвите“.
Другите две книги бяха съвсем обикновени в сравнение с нея. И двете съдържаха заклинания от Магията на Хартата, изброяващи съответните символи и начините, по които да се използват. Сабриел дори не познаваше повечето от символите след четвърта глава на първата книга. Всеки том съдържаше двайсет глави.
Несъмнено имаше много други книги, които биха били полезни, мислеше си Сабриел, но тя все още се чувстваше твърде уморена и разтреперана, за да свали още. Смяташе да поговори с Могет, след това да учи час или два, преди отново да се върне в леглото. Дори четири или пет часа без сън й се струваха твърде много след преживяното, а безсъзнанието на съня внезапно й се стори много примамливо.
Могет, който сякаш бе усетил, че Сабриел мисли за него, се появи в горната част на стълбите и бавно слезе, за да се изпъне върху добре тапицирана подпора за крака.
— Виждам, че си намерила онази книга — каза той, размахвайки опашка напред-назад, докато говореше. — Постарай се да не четеш прекалено много.
— Бездруго вече съм я прочела цялата — отвърна кратко Сабриел.
— Може би — отбеляза котката. — Но тя не е винаги една и съща. Подобно на мен, и тя е няколко неща, не едно.
Сабриел сви рамене, сякаш показваше, че знае всичко за книгата. Ала това беше само перчене — вътрешно се страхуваше от „Книгата за мъртвите“. Беше прочела внимателно всяка глава под напътствията на баща си, но нейната иначе отлична памет бе запечатала само избрани страници от този том. Щом променяше и съдържанието си… тя потисна нервната тръпка и си каза, че знае всичко необходимо.
— Първата ми стъпка трябва да е да открия трупа на баща си — каза тя. — Именно тук ми трябва твоята помощ, Могет.
— Нямам представа къде е намерил смъртта си — заяви Могет решително. Прозина се и започна да ближе лапите си.
Сабриел се намръщи и се улови, че присвива устни — характерна черта на непопулярния преподавател по история в училище, която тя осъждаше, защото често правеше това в пристъп на гняв или раздразнение.