— Просто ми кажи кога го видя за последно и какви бяха намеренията му.
— Защо не прочетеш дневника му — предложи Могет, прекъсвайки за миг тоалета си.
— Къде е? — попита Сабриел развълнувана. Дневникът щеше да й бъде невероятно полезен.
— Сигурно го е взел със себе си — отвърна Могет. — Не съм го виждал.
— Мислех, че си длъжен да ми помагаш! — каза Сабриел и челото й отново се сбърчи в намръщена гримаса, подчертавайки присвитите устни. — Моля, отговори на въпроса ми.
— Преди три седмици — изломоти Могет, заровил наполовина уста в козината на корема си, докато езикът му се раздвояваше между почистването и говора — дойде пратеник от Велизар, който го помоли за помощ. Някакъв мъртъв, който можел да преминава през стражата, ги преследвал. Абхорсен — тоест, предишният Абхорсен, госпожице — подозираше, че има нещо повече, освен самия Велизар. Но отиде.
— Велизар. Това име ми е познато — град ли е?
— Голям град. Столицата. Поне беше, когато още имаше кралство.
— Имаше?
Могет преустанови миенето и я погледна, а очите му се стесниха до смръщени цепнатини.
— На какво са ви учили в онова училище? От двеста години не е имало крал или кралица, а от двайсет дори и регент. Затова кралството потъва от ден на ден в мрак, от който никой няма да се въздигне…
— Хартата… — поде Сабриел, но Могет я прекъсна подигравателно:
— Хартата също се срива — измяука той. — Без владетел, Камъните на Хартата се трошат един по един с кръв, а една от Великите Харти е из… из… изопачена…
— Как така, една от Великите Харти? — прекъсна го на свой ред Сабриел. Никога не бе чувала за подобно нещо. Не за първи път, тя също си зададе въпроса какво е научила в училище, и защо баща й е бил толкова потаен за състоянието на Старото кралство.
Ала Могет мълчеше, сякаш нещата, които бе казал, бяха задръстили устата му. За миг изглеждаше, че се опитва да изрече някакви думи, но от малката му червена уста не излезе нищо. Накрая се предаде.
— Не мога да ти кажа. Това е част от задълженията ми, по дяволите! Достатъчно е да спомена, че целият свят пропада към злото и мнозина подпомагат това пропадане.
— А други се съпротивляват — каза Сабриел. — Например баща ми. И аз.
— Зависи какво правиш — рече Могет, сякаш се съмняваше, че някой толкова очевидно безполезен като Сабриел може да промени нещо. — Не че ми влиза в работата…
Шумът от отварящия се люк над главите им прекъсна котката по средата на изречението. Сабриел затаи дъх и впери очи нагоре, за да види кой слиза по стълбата, после отново започна да диша, осъзнала, че това бе просто поредното привидение на Хартата, чиито черни одежди се развяваха над стъпалата. Това, подобно на пазачите в коридора на пещерата — и за разлика от останалите слуги в къщата — носеше герба със сребърния ключ върху гърдите и гърба си. Съществото се поклони на Сабриел и посочи нагоре.
Изпълнена с лошо предчувствие, Сабриел разбра, че то иска тя да погледне нещо от обсерваторията. Неохотно отмести стола си и отиде до стълбата. През отворения люк нахлуваше студено течение, което носеше ледения хлад на реката. Сабриел потрепери, когато ръцете й докоснаха студените метални стъпала.
Когато влезе в обсерваторията, студената тръпка премина, защото помещението все още бе огрявано от последните червени лъчи на залязващото слънце, които създаваха илюзията за топлина и накараха Сабриел да присвие очи. Нямаше спомен от тази стая, затова с радост откри, че цялата е обградена от стъкло, или нещо подобно на стъкло. Голите греди на червения керемиден покрив се опираха в прозрачните стени, сглобени толкова умело, че покривът приличаше на произведение на изкуството, ведно с лекото течение, което свеждаше съвършенството му до по-човешко ниво.
Голям телескоп от бляскаво стъкло и бронз се издигаше над обсерваторията, подпрян триумфално върху триножник от тъмно дърво и още по-тъмно желязо. До него имаше високо столче за наблюдение и малка катедра, върху която все още стоеше разгъната звездна карта. Всичко това лежеше върху дебел килим, подканващ краката да се поразтъпчат, килим, който освен това представляваше небесна карта, изобразяваща множество различни, цветни съзвездия и въртящи се планети, изтъкани от дебела, пъстро оцветена вълна.
Привидението, което бе последвало Сабриел, отиде до южната стена и посочи към южния бряг на реката, а бледата му, покрита със символи на Хартата ръка сочеше точно мястото, където Сабриел се бе появила след подземното бягство от разяждащия дух.
Тя погледна нататък, заслонила дясното си око от залязващото на запад слънце. Погледът й обходи бялата повърхност на реката и бе привлечен от терасата, въпреки вътрешния страх от онова, което й предстоеше да види.