Както се бе опасявала, разяждащият дух още стоеше там. Ала с онова, което възприемаше като свой поглед към смъртта, долови, че той бе неподвижен, за момента бе просто отблъскваща статуя, преден план пред други, по-активни фигури, които трескаво вършеха нещо зад гърба му.
Сабриел се вгледа малко по-продължително, после отиде до телескопа, като едва не настъпи Могет, който незнайно как се бе озовал под краката й. Запита се как се бе изкачил по стълбата, после отхвърли тази мисъл и се съсредоточи върху случващото се навън.
Без чужда помощ, не можеше да бъде сигурна какви бяха фигурите около разяждащия дух, ала те изведнъж изникнаха пред нея през телескопа, толкова близо, че усещаше как може да се наведе и да ги сграбчи.
Сред тях имаше и мъже, и жени — живи, дишащи хора. Краката им бяха оковани с железни вериги и те се тътреха по двойки под господстващото присъствие на разяждащия дух. Бяха десетки, излизаха от коридора, понесли тежки кожени кофи или дълги дървени трупи, които пренасяха през терасата и надолу по стъпалата към реката. След това отново поемаха по двойки, изпразнили кофите и стоварили дървата зад гърба си.
Сабриел наклони леко телескопа и едва не извика от раздразнение и гняв, при вида на сцената край реката. Други живи роби сглобяваха дълги сандъци от дървените трупи и ги пълнеха с пръст от кофите. Когато всеки от тях се напълнеше, те го изтласкваха, за да запълни празнината между брега и камъните за стъпване, а робите го застопоряваха, като забиваха железни шипове в камъка.
Тази част от операцията се ръководеше от нещо, което се спотайваше далече от реката, в средата на стъпалата. Едно петно с човешка форма, тъмно като най-черната нощ, движещ се силует. Призрачната ръка на някой некромант, или на мъртъв дух със свободна воля, презрял ползата от тялото.
Докато Сабриел наблюдаваше, последните четири сандъка бяха изтикани до първия камък, приковани на място, а след това привързани с вериги към трите съседни сандъци. Един от робите, който връзваше веригата, изгуби равновесие и полетя към водата с главата надолу, а прикованият към него човек го последва миг по-късно. Виковете им, ако бе имало такива, бяха заглушени от рева на водопада, докато водите му понесоха телата им. След няколко секунди Сабриел усети, че животът ги е напуснал.
Останалите роби на брега на реката прекратиха работа за миг, дали заради шока от внезапната загуба, или защото бяха обзети за миг от по-голям страх от реката, отколкото от господарите си. Ала призрачната ръка върху стъпалата се приближи до тях, а краката му, сякаш направени от меласа, се спуснаха по склона, застъпвайки се след всяка крачка. Съществото направи знак на няколко от по-близкостоящите роби да преминат по пълните с пръст сандъци към пътеката от камъни. Те го направиха и мрачно се струпаха в средата на течението.
В този момент призрачната ръка се поколеба, но разяждащият дух на терасата отгоре сякаш помръдна и се олюля леко напред, при което другото чудовище боязливо стъпи върху сандъците — и продължи към камъните, невредимо от течащата вода.
— Надгробна пръст — отбеляза Могет, който явно нямаше нужда от телескоп. — Превозвана с колички от жителите на градовете Куър и Робъл. Питам се дали имат достатъчно, за да покрият всички камъни.
— Надгробна пръст — повтори мрачно Сабриел, докато гледаше как новото попълнение от роби пристига с кофи и още дърва. — Бях забравила, че тя може да обезсили течащата вода. Мислех си… мислех, че тук ще съм в безопасност за известно време.
— Така е — потвърди Могет. — Ще се наложи да работят поне до утре вечер, за да завършат моста, особено ако вземем предвид няколкото часа почивка около обяд, когато мъртвите ще трябва да се скрият, освен ако не е облачно. Но това говори за план, което пък предполага водач. И все пак, всеки Абхорсен има врагове. Може би е просто някой дребен некромант, който е по-добър стратег от останалите.
— Убих едно мъртво същество при Разполовения хребет — изрече бавно Сабриел, разсъждавайки на глас. — Каза, че ще получи възмездие и спомена, че ще каже на слугите на Керигор. Познато ли ти е това име?
— Да — просъска Могет и вирна опашка. — Но не мога да говоря за него, освен да кажа само това, че той е един от Висшите мъртви и най-страшният враг на твоя баща. Не ми казвай, че отново е оживял!
— Не зная — отвърна Сабриел, поглеждайки котката, чието тяло изглеждаше сгърчено, сякаш се терзаеше между нарежданията и способността да им устои. — Защо не можеш да ми разкажеш повече? Заради ограничението ли?