— Извращение на… на б… б… да — изхриптя Могет с усилие. Въпреки че зелените му очи святкаха от гняв по време на безсилното му обяснение, той не можа да каже нищо повече.
— Суета на суетите — изрече замислено Сабриел. Нямаше съмнение, че някаква сила на злото работеше срещу нея, от мига, в който бе прекосила Стената — или още преди това, съдейки по изчезването на баща й.
Тя отново погледна през телескопа и се окуражи от забавянето на работата, с угасването на последните слънчеви лъчи, макар че в същото време сърцето й се сви от съчувствие към клетите хора, превърнати в роби на смъртта. Навярно мнозина щяха да премръзнат до смърт или да умрат от изтощение, след което щяха да ги върнат отново като слабоумни работници. Единствено онези, които успееха да се доберат до водопада, щяха да избегнат тази участ. Старото кралство наистина беше ужасно място, тъй като дори смъртта не слагаше край на робството и отчаянието.
— Има ли друг изход? — попита тя, като завъртя телескопа на 180 градуса, за да погледне западния бряг. Дотам също водеше пътека от камъни, а високо върху брега имаше друга врата, ала около терасата до нея се бяха струпали тъмни фигури. Четири или пет призрачни ръце, твърде много, за да може да се пребори с тях сама.
— Очевидно не — отговори си мрачно сама. — Ами защитата? Привиденията могат ли да се отбраняват?
— Не се налага привиденията да се бият — отвърна Могет. — Защото има още една защита, макар да е доста притискащо. А има и още един изход, въпреки че навярно няма да ти хареса.
Привидението от едната й страна кимна и наподоби с ръка нещо като змия, гърчеща се в тревата.
— Какво е това? — попита Сабриел, борейки се с внезапния порив да избухне в истеричен смях. — Защитата или другият изход?
— Защитата — рече Могет. — Самата река. Може да се направи заклинание, с което реката да се издигне до височината на самите стени на острова — четири пъти повече от човешки ръст над пътеката от камъни. Нищо не може да прекоси подобна водна стихия, в която и да било посока, преди да утихне, в течение на седмици.
— Тогава как бих могла да изляза? — попита Сабриел. — Не мога да чакам седмици!
— Един от твоите предци построи летателен апарат. Нарече го Хартиено крило. Можеш да го използваш, за да прелетиш над водопада.
— О! — възкликна тихо Сабриел.
— Ако наистина искаш реката да придойде — продължи Могет, сякаш не бе забелязал внезапно притихналата Сабриел, — трябва незабавно да започнем ритуала. Наводнението се предизвиква от разтопени води, а планините се намират на много левги в горния край на течението. Ако призовем водите сега, наводнението ще ни връхлети утре по здрач.
Глава десета
Пристигането на придошлите води бе предизвестено от огромни ледени късове, които се удряха в сандъците с надгробна пръст като носени от буря айсберги, блъскащи се в закотвени кораби. Ледът се трошеше, а дървото се разцепваше. Едно равномерно, предупредително барабанене оповестяваше прииждането на огромната вълна, следваща по-бързия лед.
Мъртвите слуги и живите роби хукнаха към моста от ковчези, а призрачните тела на мъртвите изгубиха формата си, докато бягаха, и заприличаха на дълги тлъсти червеи от черен креп, гърчещи се и плъзгащи се над камъните и сандъците, захвърлящи безпощадно живите роби в отчаяния си стремеж да избягат от разрухата, която с тътен идваше по реката.
Сабриел, която наблюдаваше от кулата, усети, че хората умират, и конвулсивно преглътна, когато долови хриптенето на последния им дъх, докато всмукваха вода, вместо въздух. Някои от тях, поне две двойки, нарочно се хвърлиха в реката, избрали окончателната смърт пред опасността от вечно робство. Повечето биваха съборени, блъснати или просто принудени да отстъпят пред страха от мъртвите.
Ударната вълна на потопа бързо последва леда, а пристигането й бе придружено от грохот, много по-силен и свиреп дори от оглушителния рев на водопада. Сабриел го чу няколко секунди преди вълната да се появи зад последния завой на реката, а след това изведнъж тя се озова почти върху нея. Огромна, отвесна стена от вода, чийто хребет беше покрит с ледени късове като мраморни парапети, докато всички отломки от изминатите четиристотин мили плуваха из калното й туловище. Изглеждаше необятна, много по-висока от стените на острова, по-висока дори и от кулата, в която стоеше момичето, ужасено от силата, която се бе отприщила, сила, каквато дори не подозираше, че може да съществува, когато я бе призовала предишната нощ.
Заклинанието се бе оказало доста лесно. Могет я заведе в избата, а след това тръгнаха по тясна вита стълба, която ставаше все по-студена, докато слизаха. Накрая се озоваха в странна пещера, пълна с ледени висулки, а дъхът на Сабриел образуваше бели облачета, но вече не беше студено, или може би студът бе толкова голям, че бе престанала да го усеща. Върху един каменен пиедестал се издигаше блок от чист, синьо-бял лед, а всичко наоколо бе изрисувано със символи на Хартата, странни и много красиви символи. След това, следвайки напътствията на Могет, тя просто бе поставила ръката си върху леда, изричайки думите: „Абхорсен поднася почитанията си към Клер и моли за дара на водата“. Това бе всичко. Бяха се върнали по стълбите, едно привидение заключи вратата на избата след тях, а друго донесе на Сабриел нощница и чаша горещ шоколад.