Ала тази обикновена церемония бе призовала нещо, което изглеждаше напълно неконтролируемо. Сабриел гледаше как вълната стремглаво приижда към тях, опитвайки да се успокои, но дъхът й излизаше на пресекулки със същата бързина, с която се преобръщаше стомахът й. В мига, в който водата нахлу, тя изпищя и се скри под телескопа.
Цялата кула се разтресе, а камъните изскърцаха, и за миг дори шумът от водопада се изгуби сред тътена, който прозвуча така, сякаш островът беше пометен от първия удар на вълната.
Ала след няколко секунди подът престана да се тресе и грохотът на вълните утихна до овладян рев, подобно на крещящ пияница, осъзнал, че не е сам. Сабриел се изправи, придържайки се за триножника, и отвори очи.
Стените бяха издържали, и макар че вълната беше отминала, реката продължаваше да бушува едва на една ръка разстояние под укрепленията на острова, като бе достигнала почти до вратите на тунелите върху двата бряга. Нямаше и следа от пътеката от камъни, моста от ковчези, мъртвите, или каквито и да било хора — само един широк, кафяв стремителен поток, понесъл най-различни отломки. Дървета, храсти, части от сгради, добитък, ледени късове — потопът бе взел дължимото от цялото крайбрежие в продължение на стотици мили.
Сабриел гледаше тези свидетелства на разрухата и мислено броеше колко селяни бяха загинали върху ковчезите. Колко ли други животи бяха отнети, и дали прехраната им бе застрашена нагоре по течението? Част от нея опитваше да оправдае предизвикването на потопа, като й казваше, че се е наложило да го направи, за да се пребори с мъртвите. Друга част казваше, че го е сторила, просто за да се спаси.
Могет нямаше време за подобни интроспекции, скърбене или пристъпи на отговорност. Той я остави да наблюдава с празен поглед не повече от минута, преди да се приближи и тихо да пъхне лапите си в пантофа й.
— Ох! Какво направи…
— Нямаме време за съзерцания — каза Могет. — Привиденията подготвят Хартиеното крило на източната стена. А дрехите и личните ти принадлежности са готови отпреди поне половин час.
— Имам всичко… — поде Сабриел, а после си спомни, че раницата и ските й се намираха в края на входния тунел, вероятно превърнати в купчина пепел от разяждащия дух.
— Привиденията са подготвили всичко необходимо, а и някои непотребни неща, доколкото ги познавам. Можеш да се облечеш, да опаковаш багажа си и да поемеш към Велизар. Предполагам, че възнамеряваш да отидеш там?
— Да — отвърна Сабриел лаконично. Тя долови самодоволна нотка в гласа на Могет.
— Знаеш ли как да стигнеш?
Сабриел замълча. Той вече знаеше, че отговорът е „не“. Оттам идваше и самодоволството му.
— Имаш ли… ъъъ… карта?
Сабриел поклати глава, а в същото време стисна юмруци, устоявайки на импулса да се наведе и да удари Могет, или може би да подръпне опашката му. Беше претърсила кабинета и попита няколко от привиденията, но изглежда единствената карта в къщата беше звездната карта в кулата. Картата, за която й бе разказал полковник Хорис, навярно още беше у Абхорсен. У татко, помисли си Сабриел, внезапно объркала техните самоличности. Ако сега тя бе Абхорсен, кой беше баща й? Дали и той бе имал име навремето, което бе изгубил, поемайки отговорността да бъде Абхорсен? Всичко, което допреди няколко дни бе изглеждало толкова сигурно и непоклатимо в живота й, сега се разпадаше. Тя дори не знаеше коя е всъщност, а неприятностите дебнеха от всеки ъгъл — дори и така нареченият слуга на Абхорсен, Могет, сякаш създаваше повече проблеми.
— Имаш ли да кажеш нещо позитивно — нещо, което би могло действително да бъде от полза? — сопна се тя.
Могет се прозина, разкривайки розовия си език, който сякаш беше самото олицетворение на презрението.
— Ами, да. Разбира се. Знам пътя, така че е най-добре да дойда с тебе.
— Да дойдеш с мен? — попита Сабриел, искрено изненадана. Тя отпусна юмруците си, наведе се и почеса котката между ушите, докато животното не се отдръпна.