— Някой трябва да се грижи за теб — добави Могет. — Поне докато не се превърнеш в истински Абхорсен.
— Благодаря — каза Сабриел. — Така мисля. Но все пак ще ми трябва карта. След като познаваш страната толкова добре, ще бъде ли възможно — не зная — да я опишеш, за да направя скица или нещо подобно?
Могет се закашля, сякаш внезапно в гърлото му бе заседнало валмо косми, и леко отметна глава назад.
— Ти! Да начертаеш карта? Щом толкова много ти трябва, мисля, че ще е най-добре аз да се заема с картографията. Ела в кабинета и ми дай мастилница и хартия.
— Стига да се снабдя с добра карта, не ме интересува кой я е начертал — отбеляза Сабриел, докато слизаше по стълбата. Наведе глава, за да види как Могет слиза по стълбите, но виждаше само отворения люк. Саркастичното мяукане в краката й оповести, че Могет за пореден път беше успял да се придвижи между стаите без видима помощ.
— Мастило и хартия — напомни й котката, скачайки върху писалището с драконите. — Плътната хартия. С гладката страна нагоре. Не си прави труда да ми даваш перо.
Сабриел изпълни инструкциите на Могет, а после с безропотно снизхождение, което бързо прерасна в учудване, наблюдаваше как котката се привежда над квадратната хартия, а странната й сянка пада върху нея като тъмно покривало, спуснато върху пясък, изплезила розовия си език, докато се концентрираше. Могет като че се замисли за миг, а после от бялата му лапа изникна един ярък нокът с цвят на слонова кост — той внимателно натопи лапата си в мастилницата и започна да чертае. Най-напред нанесе груб щрих, с бързи, дръзки движения; след това пристъпи към деликатния процес по обозначаване на важните места, чиито имена изписа с изящен, тънък като паяжина, почерк. Най-накрая обозначи дома на Абхорсен с малка илюстрация, преди да се отдръпне назад, за да се полюбува на творението си и да оближе мастилото от лапата си. Сабриел изчака няколко секунди, за да се увери, че е приключил, след това хвърли пясък върху хартията, за да изсъхне, а очите й се стараеха да погълнат всеки детайл, тъй като беше твърдо решена да запомни физическия облик на Старото кралство.
— По-късно можеш да я разгледаш — каза Могет след няколко минути, когато лапата му беше почистена, но Сабриел остана приведена над масата, с нос на сантиметри от картата. — Все още бързаме. Най-добре върви да се облечеш, за начало. И се постарай да побързаш.
Привиденията бяха подредили огромен куп с дрехи и принадлежности в стаята на Сабриел, а четирима от тях й помогнаха с организацията и обличането. Едва бе прекрачила прага, когато съблякоха домашната й роба и пантофите, а тя успя да свали личното си бельо тъкмо преди призрачните ръце, покрити със символи на Хартата, да докоснат хълбоците й. Секунди по-късно, тя така или иначе бе подложена на мъченията им, когато прокараха през главата й тънка памучна дреха, а на краката й навлякоха чифт широки долни гащи. След това дойде редът на ленена риза, после туника от чортова кожа и бричове от мека кожа, заздравена с няколко отделни, твърди кръпки на бедрата, коленете и пищялите, да не говорим за здраво подплатеното дъно, несъмнено предназначено за яздене.
Последва кратка почивка, която накара Сабриел да се успокои, мислейки си, че това е всичко, но привиденията просто подготвяха следващия слой за незабавно намъкване. Двама от тях пъхнаха ръцете й в дълга, бронирана ризница, която се закопчаваше от двете страни, докато други двама развързаха чифт подковани ботуши и зачакаха.
Ризницата нямаше нищо общо с дрехите, които Сабриел беше носила досега, включително и с бронята, която бе обличала в часовете по бойни изкуства в училище. Беше дълга и разполовените й поли се спускаха до коленете й, а ръкавите се разполовяваха при китките, но бе изцяло съшита от миниатюрни застъпващи се елементи, наподобяващи люспи на риба. Те също не бяха метални, а изработени от нещо като керамика, или дори камък. Много по-леки от стоманата, но очевидно много издръжливи, както й демонстрира едно от привиденията, прорязвайки дрехата с кинжал, който хвърли искри, без да остави белег.
Сабриел смяташе, че ботушите са завършекът на ансамбъла, но когато две от привиденията завързаха връзките, другите две отново пристъпиха към действие. Едното взе нещо, което приличаше на тюрбан на сини и сребристи райета, но Сабриел, която го нахлузи точно над веждите си, установи, че е шлем, обвит с плат, изработен от същата материя като ризницата.
Другото привидение развя една лъскава, тъмносиня туника, осеяна с избродирани сребърни ключове, които отразяваха светлината във всички посоки. То я размаха напред-назад за миг, а после я нахлузи през главата на Сабриел и изглади диплите с отработено движение. Сабриел промуши главата си през коприненомеката тъкан и дискретно опита да я разкъса в единия ъгъл, ала въпреки привидната ефирност на материята, тя не поддаде.