Накрая дойде редът на ремъка за меча и пояса със звънците. Привиденията ги донесоха, но не направиха опит да я опашат с тях. Сабриел ги постави сама, внимателно нагласявайки звънците и ножницата, усетила познатата тежест — звънците минаваха през гърдите й, а мечът се опираше в бедрото. Тя се извърна към огледалото и погледна отражението си, едновременно доволна и разтревожена от видяното. Видът й бе компетентен и професионален, като на пътник, способен сам да се грижи за себе си. В същото време все по-малко приличаше на момичето, наречено Сабриел, и много повече на Абхорсен, с всички съпътстващи атрибути на тази титла.
Щеше да продължи да се оглежда, но привиденията я подръпнаха за ръкавите и насочиха вниманието й към леглото. Върху него лежеше отворена кожена раница и под погледа на Сабриел, те сложиха вътре старите й дрехи, включително мушамата на баща й, резервно бельо, туника и панталони, сушено говеждо и бисквити, шише вода и няколко малки кожени кесии, пълни с полезни вещи, като всяка от тях бе прилежно отворена, за да може да види съдържанието й: телескоп, серен кибрит, лековити билки, риболовни кукички и корда, шивашки принадлежности, както и много други дребни неща от първа необходимост. Трите книги от библиотеката и картата бяха поставени в мушамени кесии, а след това в един от външните джобове.
Сложила раницата, Сабриел опита да направи няколко прости движения и с радост установи, че ризницата не я пристяга прекалено — всъщност, изобщо, макар че не би желала да носи багажа на гърба си по време на бой. Можеше дори да докосне пръстите на краката си, и го направи няколко пъти, преди да се изправи, за да благодари на привиденията.
Те бяха изчезнали. На тяхно място стоеше Могет, който тайно се промъкваше към нея от средата на стаята.
— Е, готова съм — каза Сабриел.
Могет не отговори, а застана в краката й и направи движение, което много напомняше конвулсиите при повръщане. Сабриел се отдръпна с отвращение, после спря, когато от устата на Могет падна малък метален предмет и отскочи на пода.
— За малко да забравя — каза Могет. — Това ще ти трябва, след като идвам с теб.
— Какво е? — попита Сабриел, навеждайки се да вдигне един пръстен. Малък сребърен пръстен с рубин, инкрустиран между два сребърни орнамента, които излизаха от основата му.
— Стар е — отвърна загадъчно Могет. — Ще разбереш, ако се наложи да го използваш. Сложи го.
Сабриел го огледа внимателно, държейки го едва пръста, докато го накланяше към светлината. Той й се стори, а и изглеждаше, съвсем обикновен. Върху халката или камъка нямаше символи на Хартата; очевидно не притежаваше някакво специално излъчване или аура. Тя си го сложи.
Когато го надяна на пръста си, усети, че е студен, след това стана горещ, и изведнъж започна да пропада, пропадаше към безкрая, към някаква празнота, без начало и без край. Всичко изчезна, нямаше светлина, нито материя. След това символите на Хартата внезапно експлодираха около нея и тя усети, че я сграбчват, предотвратявайки стремителното й пропадане в нищото, като ускориха завръщането обратно в тялото й, отново в света на живота и смъртта.
— Свободна магия — каза Сабриел, вгледана в пръстена, който блестеше на пръста й. — Свободна магия, свързана с Хартата. Не разбирам.
— Ще разбереш, ако се наложи да го използваш — повтори Могет, сякаш това бе някакъв урок, който трябваше да се научи наизуст. После добави с нормалния си глас: — Дотогава не се тревожи за това. Хайде, Хартиеното крило е готово.
Глава единадесета
Хартиеното крило стоеше върху набързо издигната платформа от прясно отсечени чамови дъски и се поклащаше над източната стена. Шест привидения се бяха струпали около съоръжението, подготвяйки го за полет. Сабриел го погледна, докато изкачваше стъпалата, обзета от неприятно чувство. Беше очаквала нещо подобно на самолетите, които бяха започнали да се появяват в Анселстиер, нещо като биплана, демонстрирал въздушна акробатика в последния ден от Откритото състезание в колежа „Уайвърли“. Нещо, което да има две крила, перка и задвижващ механизъм — макар да допускаше, че ще има магически двигател, вместо механичен.
Ала Хартиеното крило съвсем не изглеждаше като самолет от Анселстиер. Повече приличаше на кану с ястребови крила и опашка. При по-внимателния оглед Сабриел видя, че фюзелажът навярно наистина е направен от кану. Двата му края бяха заострени, а в средата имаше отвор за кабина. От двете му страни стърчаха крила — дълги, извити назад крила, които изглеждаха доста паянтови. Клиновидната опашка не изглеждаше по-добре.