— Онази Абхорсен, която е създала това — попита Сабриел. — Коя е била? Имам предвид, каква е роднинската й връзка с мен?
— Братовчедка — измърка Могет близо до ухото й. — Братовчедка на твоята прапрапрабаба. Последната от рода. Тя нямаше деца.
Може би Хартиеното крило е било нейната рожба, помисли си Сабриел, прокарвайки ръка по гладката повърхност на фюзелажа, усещайки застиналите символи на Хартата в материята. Чувстваше се много по-добре за предстоящия полет.
— Най-добре да побързаме — продължи Могет. — Съвсем скоро ще се стъмни. Запомни ли символите?
— Да — отвърна решително Сабриел. Обърна се към привиденията, които сега се бяха подредили зад крилата и привързваха Хартиеното крило, докато настъпи моментът да го пуснат в небето. Сабриел се запита колко пъти бяха изпълнявали тази задача и за колко господари с името Абхорсен.
— Благодаря ви — каза им тя. — За цялото ви внимание и любезност. Сбогом.
След като изрече последната дума, тя се настани в седалката-хамак, стисна ръба на кабината с две ръце и изсвири мелодията на издигащия вятър, като извика в съзнанието си необходимата последователност от символи на Хартата и ги остави да се спуснат от гърлото и устата й, и да се понесат из въздуха.
Свиренето прозвуча ясно и вярно, и след него се появи съответният вятър, който се усилваше, докато въздухът излизаше от дробовете на Сабриел. След това, поемайки си отново въздух, тя премина към весела, жизнерадостна мелодия. Като безгрижно политнала птица, символите на Хартата се лееха от присвитите й устни към Хартиеното крило. Синята и сребриста боя сякаш оживя и заигра по корпуса, плъзвайки по крилата като ярко, лъскаво оперение.
Целият апарат се разтресе и затрепери, внезапно станал гъвкав от нетърпение да полети.
Веселата мелодия завърши с един дълъг, отчетлив тон и символ на Хартата, който светеше като слънцето. Той се понесе към носа на Хартиеното крило и потъна в него. Миг по-късно жълтите очи примигнаха, станаха неумолими и горди, загледани в небето над тях.
Привиденията вече се бореха и едва успяваха да задържат Хартиеното крило на земята. Повдигащият вятър се усили още, брулеше сребристо-синьото оперение и го тласкаше напред. Сабриел долови напрежението в Хартиеното крило, сдържаната сила в крилата му, ликуването на този последен миг на предвкусваната свобода.
— Пуснете го! — извика тя и привиденията се подчиниха, а Хартиеното крило скочи в прегръдката на вятъра, навън и нагоре, прегазвайки през водите на водопада, сякаш бяха само пролетен дъжд, после се устреми към небето и широката долина в далечината.
На триста и повече метра над долината беше тихо и студено. Хартиеното крило се рееше безгрижно, силният вятър духаше отзад, а небето отгоре бе ясно, като се изключеха няколко едва забележими облачета. Сабриел се облегна в седалката-хамак, отпусна се и започна да преговаря наум символите на Хартата, които беше научила, за да се увери, че ги е класифицирала правилно. Чувстваше се свободна и някак пречистена, сякаш опасностите от последните няколко дни бяха мръсотия, отмита от вятъра.
— Завий още на север — изрече внезапно гласът на Могет зад гърба й, нарушавайки безгрижното й настроение. — Помниш ли картата?
— Да — отвърна Сабриел. — Реката ли ще следваме? Нарича се Ратерлин, нали? Тече на север-североизток през по-голямата част от времето.
Могет не отговори веднага, макар че Сабриел чу мъркането му зад гърба си. Изглеждаше размишляваше. Накрая каза:
— Защо не? Можем да я последваме до морето. Там тя образува делта и можем да намерим остров, на който да лагеруваме довечера.
— Защо просто не продължим да летим? — попита развеселено Сабриел. — Можем да пристигнем във Велизар до утре вечер, ако призова най-силните ветрове.
— На Хартиеното крило не му се нрави да лети през нощта — каза Могет лаконично. — Да не говорим, че почти със сигурност ще изгубиш контрола над по-силните ветрове — много по-трудно е, отколкото изглежда в началото. А и Хартиеното крило бездруго твърде много се набива на очи. Нямаш ли здрав разум, Абхорсен?
— Наричай ме Сабриел — отвърна тя, също толкова лаконично. — Моят баща е Абхорсен.
— Както желаете, господарке — каза Могет. Думата „господарка“ прозвуча изключително саркастично.
Следващият час премина във враждебно мълчание, ала що се отнася до Сабриел, тя бързо забрави гнева си сред новото преживяване на полета. Харесваше й колко мащабно е всичко, видът на миниатюрната мозайка от полета и гори долу, тъмната ивица на реката, някоя и друга мъничка постройка. Всичко бе толкова малко и изглеждаше толкова съвършено, гледано отдалеч.