После слънцето започна да залязва и макар че червеното зарево на гаснещата му светлина правеше ефирната гледка още по-красива, Сабриел долови желанието на Хартиеното крило да полети надолу, усети как жълтите очи се фокусират върху зелената земя, вместо към синьото небе. Когато сенките се издължиха, Сабриел изпита същото желание и също започна да гледа надолу.
Реката вече се разделяше на хилядите поточета и рекички, които щяха да образуват блатистата делта на Ратерлин, а в далечината Сабриел видя мрачната грамада на морето. В делтата имаше множество острови, някои от тях с размера на футболно игрище, покрити с дървета и храсти, други не по-големи от две педи кал. Сабриел избра един от средно големите острови, равнинен ромб с ниска жълта трева, разположен на няколко левги пред тях, и изсвири, за да намали скоростта на вятъра.
Вятърът постепенно утихна в унисон със звука и Хартиеното крило започна да се спуска, като от време на време се блъскаше в една или друга посока, заради начина, по който Сабриел управляваше вятъра, или от наклона на собствените си крила. Жълтите му очи, както и тъмнокафявите очи на Сабриел, бяха устремени към земята отдолу. Единствено Могет, какъвто си беше, гледаше зад тях и нагоре.
При все това, и той не забеляза техните преследвачи, докато не се появиха иззад слънцето, така че пронизителният му вик ги предупреди секунди преди това, колкото Сабриел да успее да се обърне, за да види стотиците бързо движещи се силуети, които се спускаха към тях. Тя инстинктивно извика в съзнанието си символи на Хартата, присвила устни, за да призове отново вятъра, който да ги понесе на седер.
— Гарвани-убийци! — просъска Могет, когато размахващите криле фигури прекратиха спускането и се втурнаха да преследват своята внезапно оживяла плячка.
— Да — извика Сабриел, макар да не бе сигурна защо го казва. Цялото й внимание бе насочено към гарваните-убийци, в опит да прецени дали щяха да пресекат пътя им. Вече усещаше, че вятърът изпробва пределите на контрола й върху него, както беше предрекъл Могет, и ако продължеше да го пришпорва, последиците можеха да бъдат неприятни. Ала освен това усещаше и присъствието на птиците, долавяше онази смесица от смърт и Свободна магия, която вдъхваше живот на техните разядени, подобни на скелети фигури.
Гарваните-убийци не издържаха дълго на слънце и вятър — тези сигурно бяха създадени предишната вечер. Някой некромант бе уловил съвсем обикновени гарвани, убивайки ги със специални ритуали и церемонии, преди да вдъхне в телата им сломения, разпаднал се дух на някой мъртъв мъж или жена. Сега те бяха истински лешояди, птици, направлявани от един, макар и слабоумен, разсъдък. Летяха посредством Свободната магия и убиваха с помощта на численото си превъзходство.
Въпреки че веднага призова вятъра, ятото се приближаваше все така бързо. Бяха се спуснали от много високо и поддържаха скоростта си, докато вятърът брулеше перата и разложената плът от омагьосаните им кости.
За миг Сабриел реши да завърти Хартиеното крило в самия център на огромния, убийствен кръг от гарвани, като мъстящ ангел, въоръжен с меч и звънци. Но гарваните-убийци бяха твърде много, за да се бори с тях, особено от летателен апарат, носещ се бързо на неколкостотин метра над земята. Един твърде прибързан удар с меча можеше да предизвика фатално падане — ако гарваните-убийци не я убиеха по пътя надолу.
— Ще се наложи да призова по-силен вятър! — извика тя на Могет, който сега седеше върху раницата й с настръхнала козина, крещейки предизвикателно към птиците. Те вече бяха съвсем близо и летяха в зловещо безупречен ред — две дълги линии, като ръце, протегнати да сграбчат бягащото Хартиено крило. Съвсем малка част от някога черната им перушина бе оцеляла по време на стремглавото им спускане, а белите им кости проблясваха на последните слънчеви лъчи. Ала човките им бяха все така лъскавочерни и блестяха ослепително, а Сабриел вече виждаше червените отблясъци на разпадналия се мъртвешки дух в празните им очни кухини.
Могет не отговори. Навярно изобщо не я беше чул, докато викаше, а гарваните-убийци грачеха, изминавайки последните няколко метра до атаката — странен, глух звук, безжизнен като плътта им.
Обзета от моментна паника, Сабриел усети, че пресъхналите й устни не могат да се свият, после ги навлажни и успя да изсвири, бавно и колебливо. Символите на Хартата изглеждаха тромави и трудно подвижни в главата й, сякаш опитваше да изтласка голяма тежест върху зле направени колелца — после, с последно усилие, те излязоха с лекота и се сляха в изсвирената от нея мелодия.
За разлика от предишните, постепенни призовавания, този вятър се появи със скоростта на затръшната врата, виейки зад тях с ужасяваща сила, и подхвана Хартиеното крило, понасяйки го напред като гигантска вълна, повдигнала крехка лодка. Изведнъж се понесоха толкова бързо, че Сабриел едва виждаше земята под тях и отделните острови в делтата се сляха в едно непрекъснато движещо се петно.