Притворила плътно очи, за да ги предпази, тя завъртя глава, а вятърът удари лицето й като безпощадна плесница. Преследващите ги гарвани-убийци сега бяха развалили строя си и се бяха пръснали из цялото небе, като малки черни петънца на фона на червения пурпур на залеза. Те безуспешно размахваха криле, опитвайки да се съберат отново, но Хартиеното крило вече беше на повече от левга разстояние. Нямаше изгледи да ги настигнат.
Сабриел въздъхна облекчено, ала въздишката й издаваше други тревоги. Вятърът ги носеше със страховита скорост и започваше да се обръща на север, което не биваше да се случва. Сабриел вече виждаше блясъка на първите звезди, а те несъмнено се извръщаха към Токата.
Струваше й големи усилия да призове отново символите на Хартата и да изсвири заклинанието, с което да укроти вятъра и да го обърне на изток, но Сабриел успя да го направи. Само че заклинанието не подейства — вятърът се усили и още повече промени посоката си, докато се понесоха право към Токата, директно на север.
Сабриел, свита на кълбо в кабината, с навлажнени очи и нос и премръзнало лице, опита отново, използвайки цялата сила на волята си, за да вплете символите на Хартата във вятъра. Дори в собствените й уши изсвирването прозвуча слабо и символите на Хартата за пореден път изчезнаха във вятъра, който вече се бе превърнал във вихър. Сабриел разбра, че напълно е изгубила контрол.
Всъщност заклинанието сякаш имаше обратен ефект, защото вятърът стана по-бурен, завъртя Хартиеното крило в огромна спирала, като топка, подхвърляна от група великани, всеки бе по-висок от предишния. Сабриел се замая, стана й още по-студено, а дъхът й излизаше плитък и на пресекулки, опитвайки се да запази достатъчно въздух, за да поддържа живота й. Тя отново се опита да укроти ветровете, но не й достигна въздух, за да свири и символите на Хартата се изплъзнаха от съзнанието й, а единственото, което можеше да направи, беше отчаяно да се вкопчи в каишите на седалката-хамак, докато Хартиеното крило правеше всичко възможно да устои на бурята.
После, без предупреждение, вятърът спря да ги издига. Просто се спусна надолу, а с него и Хартиеното крило. Сабриел политна нагоре, каишите внезапно се стегнаха, а Могет едва не проби с нокти раницата в усилието си да остане вътре. Разтърсена от този нов обрат на нещата, Сабриел почувства, че изтощението й се изпарява. Опита се да изсвири заклинанието за издигащия вятър, но това също не беше по силите й. Хартиеното крило изглежда не можеше да спре стремителното си спускане. То падаше, а носът му се накланяше все повече, докато не започнаха да се спускат почти отвесно, като чук, полетял към наковалнята на земята под тях.
Пътят надолу бе дълъг. Сабриел изпищя веднъж, после опита да вложи част от своята предизвикана от страха сила в Хартиеното крило. Ала символите се сляха с изсвирването безрезултатно, като се изключеше една искра, която за кратко озари нейното бяло, премръзнало от вятъра лице. Слънцето бе напълно залязло и тъмната грамада на земята под тях изглеждаше досущ като сивата река на смъртта — реката, която техните духове щяха да прекосят след няколко кратки мига, за да не се завърнат никога сред топлата светлина на живота.
— Развържи каишката ми — измяука един глас в ухото на Сабриел, последван от странното усещане от впитите нокти на Могет в нейната ризница, когато се покатери в скута й. — Развържи каишката ми!
Сабриел погледна лицето му, погледна земята, а после и каишката. Почувства се глупаво, лишена от кислород, неспособна да вземе решение. Каишката беше част от старо обвързващо заклинание, ужасен пазител на страховита сила. Нейното единствено предназначение бе да удържа някакво неописуемо зло или неконтролируема мощ.
— Довери ми се! — изрева Могет. — Развържи каишката ми и не забравяй за пръстена!
Сабриел преглътна, затвори очи, зае се с каишката, молейки се дано да постъпва правилно. „Татко, прости ми“, помисли си тя, но не говореше само на баща си, а на всички нейни предшественици с името Абхорсен — най-вече на тези, които бяха направили каишката толкова отдавна.
Изненадващо за толкова древно заклинание, тя усети просто изтръпване, когато каишката се развърза. После се отвори и внезапно натежа, като оловно въже или гюле на верига. Сабриел едва не я изпусна, но тя отново олекна, а след това стана нематериална. Когато момичето отвори очи, каишката просто бе престанала да съществува.