Могет седеше неподвижно в скута й и изглеждаше непроменен — след това сякаш бе озарен от вътрешна светлина и се изду, докато не започна да се разпада, а светлината ставаше все по-силна. След няколко секунди не остана и следа от котешката фигура, само едно светещо петно, твърде ярко за гледане. То се поколеба за миг и Сабриел почувства, че вниманието му се раздвоява между агресията и някаква вътрешна борба. Почти се върна в предишната си, котешка форма, после внезапно се раздели на четири ярки бели лъча. Единият се стрелна напред, другият — назад, а останалите два сякаш се плъзнаха към крилата.
След това цялото Хартиено крило засия от ослепителна бяла светлина, рязко прекрати стремителното си спускане и полетя хоризонтално. Сабриел бе запратена силно напред. Каишите задържаха тялото й, но носът й за малко не се удари в сребърното огледало, а вратните й мускули се напрегнаха невероятно, за да задържат главата й.
Въпреки това внезапно подобрение, те продължаваха да се спускат. Сабриел, която сега бе сключила ръце зад невероятно болезнения си врат, видя как земята се приближава стремително и изпълва хоризонта. Отдолу внезапно изникнаха върхарите на дървета, а Хартиеното крило, окъпано в странната светлина, просто подкастри най-горните клони със звук, наподобяващ градушка върху ламаринен покрив. После отново се спуснаха, носейки се едва на метри над нещо, което приличаше на разчистено поле, ала все пак твърде бързо, за да се приземят, без да се разбият.
Могет, или онова, в което се бе превърнал, отново задържа Хартиеното крило, с поредица от вибриращи спирания, които предизвикваха нови и нови натъртвания. За пръв път Сабриел изпита невероятното облекчение от осъзнаването на факта, че ще оцелеят. Още едно спиращо усилие и Хартиеното крило се приземи безопасно и се плъзна леко във високата, мека трева на полето.
Могет натисна спирачките и Сабриел се обнадежди, когато Хартиеното крило нежно положи коремчето си върху тревата и се плъзна в нещо, което би трябвало да е безупречно кацане. Ала радостният й вик внезапно премина в тревожен писък, когато тревата се отдръпна и разкри ръба на огромна тъмна дупка, точно на пътя им.
Тъй като летяха твърде ниско, за да се издигнат, а вече и твърде бавно, за да прелетят над дупка с диаметър поне петдесет метра, самолетът стигна до ръба, катурна се и рязко полетя към дъното на ямата, на десетки метри надолу.
Глава дванадесета
Сабриел постепенно дойде на себе си, докато мозъкът й се опитваше да възстанови връзката със сетивата. Най-напред се появи слухът, но той долови само собственото й тежко дишане и скърцането на бронираната ризница, докато се мъчеше да се изправи. В този миг зрението й изневеряваше и тя бе обзета от паника, уплашена, че е ослепяла, докато не си припомни. Беше нощ, а тя се намираше на дъното на дълбока яма — огромна цилиндрична шахта, прокопана в земята, или от природата, или с някакво приспособление. Съдейки по краткия поглед, който й бе хвърлила, докато падаха, предположи, че ямата като нищо е с диаметър от петдесет и дълбочина трийсет метра. Дневната светлина вероятно щеше да освети мрачните й дълбини, но звездната не беше достатъчна.
Непосредствено след спомена се появи болката. Усещаше хиляди болежки и натъртвания, но нямаше сериозни контузии. Сабриел размърда пръстите на краката и ръцете си, после раздвижи мускулите на ръцете, гърба и краката. Болеше я навсякъде, но като че ли всичко й беше наред.
Тя смътно си спомняше последните няколко секунди преди сблъсъка — Могет, или бялата сила, която намали скоростта, точно преди да се разбият — ала същинският миг на катастрофата можеше и да не се е състоял, защото не го помнеше. Шок, помисли си, някак отвлечено, сякаш поставяше диагноза на друг човек.
Следващата й мисъл се появи след известно време, а с нея и осъзнаването, че може би е припаднала отново. При това пробуждане се чувстваше малко по-бодра, а съзнанието й долови лек порив на вятъра, който я изведе от душевната потиснатост. Използвайки осезанието си, тя се освободи от каишите и потърси опипом раницата зад гърба си. В сегашното й състояние, дори и най-простото заклинание на Хартата за светлина бе немислимо, но в раницата имаше свещи, кибрит и запалител с часовников механизъм.
Когато клечката пламна, сърцето на Сабриел се сви. На малката, трептяща сфера от жълта светлина, тя видя, че от Хартиеното крило е оцеляла единствено централната част на кабината — печалният синьо-сребрист труп на едно някога блестящо творение. Крилата му лежаха разкъсани и намачкани под него, а целият нос се намираше на метри разстояние, напълно отделен. Едно от очите се взираше в кръглия къс небе над тях, но вече не беше свирепо и живо. Бе останала само жълта боя и ламинирана хартия.