Сабриел се взираше в останките, а из костите й, като грип, преминаваше съжаление и мъка, докато клечката догоря и опари пръстите й. Запали друга, а след това свещ, за да увеличи силата на светлината и полезрението си.
Голямо, открито и равно пространство бе осеяно с още части от Хартиеното крило. Пъшкайки от усилието да раздвижи натъртените си мускули, Сабриел се надигна над кабината, за да огледа по-внимателно дъното.
Така разбра, че равната повърхност е направена от човешка ръка: състоеше се от старателно настлани плочи. Между камъните отдавна беше поникнала трева, а отгоре бяха израснали лишеи, така че очевидно настилката не бе поставена скоро. Сабриел седна на студените камъни, питайки се защо някой би направил нещо подобно на дъното на дълбока яма.
Тези мисли сякаш задействаха замаяния й мозък и тя започна да си задава други въпроси. Например, къде беше силата, която някога се наричаше Могет? И какво представляваше? Това й напомни да отиде да вземе меча си и да провери звънците.
Подобната на тюрбан каска се бе завъртяла на главата й и стоеше почти на обратно. Тя бавно я завъртя, усещайки дори най-лекото движение върху врата си, който сега беше много схванат.
Подпирайки първата свещ на паважа в локва от изстиващ восък, тя измъкна раницата и оръжията си от развалините и запали още две. Остави едната близо до първата, а другата взе, за да освети пътя си, докато вървеше из разрушеното Хартиено крило, в търсене на някаква следа от Могет. Застанала до обезобразения нос на самолета, тя нежно докосна очите му, мечтаейки си да може да ги затвори.
— Съжалявам — прошепна. — Може би някой ден ще успея да направя ново Хартиено крило. Трябва да има още едно, за да се увековечи името ти.
— Много сантиментално, Абхорсен — каза един глас някъде зад нея — глас, успял да прозвучи като този на Могет, и в същото време нямащ нищо общо с него. Той беше по-силен, по-пронизителен, не така човешки и при всяка дума се чуваше пращене, както от електрическите генератори, които използваше в часовете в колежа „Уайвърли“.
— Къде си? — попита Сабриел, извръщайки се бързо. Гласът бе прозвучал наблизо, но нищо не се виждаше в сферата от светлината. Тя вдигна по-високо свещта и я премести в лявата си ръка.
— Тук — изсмя се гласът и Сабриел видя ивици бял огън да излизат изпод разрушения корпус, ивици, които пламтяха из покритата с ламарина хартия и след секунда Хартиеното крило гореше неудържимо, а под гъстия бял дим танцуваха жълто-червени пламъци, скривайки напълно онова, което се появи изпод строшения самолет.
Наоколо не витаеше усещането за смърт, но Сабриел почти долови миризмата на Свободната магия: остра, неестествена, изопваща нервите и проникваща в тежката миризма на естествения пушек. После отново видя белите огнени ивици, които се лееха, сливаха, размътваха, съединяваха — и едно ослепително, синьо-бяло същество излезе от погребалната клада на Хартиеното крило.
Сабриел не можеше да го погледне открито, но с ъгълчетата на покритите си с ръце очи видя нещо с човешка форма, по-високо от нея и слабо, почти изпосталяло. То нямаше крака, а торсът и главата му се крепяха на стълб от гърчеща се, бушуваща сила.
— Свободен съм, ако изключим цената на кръвта — каза то, приближавайки се към нея. Сега всички следи от гласа на Могет бяха изчезнали, потънали в унищожителна, пращяща заплаха.
Сабриел нямаше съмнения относно цената на кръвта и кой щеше да я плати. Събрала цялата си останала енергия, тя извика три символа на Хартата в съзнанието си, и ги запрати срещу съществото, викайки имената им:
— Анет! Калю! Феран!
Символите се превърнаха в сребърни остриета, когато напуснаха ръката, ума и гласа й, профучавайки из въздуха по-бързо от всеки хвърлен кинжал — и пронизаха светещата фигура, очевидно без резултат.
Създанието се разсмя с редуващи се усилвания и затихвания на гласа, като куче, пищящо от болка, и лениво се плъзна напред. Вялото му движение сякаш заявяваше, че няма да срещне по-големи трудности с ликвидирането на Сабриел, отколкото бе имало с опожаряването на Хартиеното крило.
Сабриел извади меча си и се отдръпна, твърдо решена да не изпада в паника, както бе постъпила при срещата си с разяждащия дух. Главата й се размърда напред-назад, забравила за болката във врата, за да огледа терена пред себе си и да вземе на прицел опонента си. Умът й работеше трескаво, обмисляйки възможностите. Може би някой от звънците — но това означаваше да остави свещта. Можеше ли да разчита на бляскавото присъствие на това същество, което да осветява пътя й?