Сякаш прочело мислите й, създанието внезапно започна да губи своята ослепителност, просмуквайки мрака в бушуващото си тяло, както сюнгерът попива мастило. След няколко секунди Сабриел едва го виждаше — страховит силует, осветяван от оранжевия блясък на горящото Хартиено крило.
Тя отчаяно се опита да си припомни какво знае за основните понятия на Свободната магия. Баща й рядко ги бе споменавал, а магистра Гринууд беше засегнала темата само повърхностно. Сабриел знаеше ограничаващите заклинания за два вида от по-низшите създания на Свободната магия, ала съществото пред нея не беше нито маргрю, нито стилкън.
— Продължавай да мислиш, Абхорсен — изсмя се то, приближавайки се отново. — Колко жалко, че главата ти не работи особено добре.
— Ти я спаси от това да престане да работи завинаги — отвърна предпазливо Сабриел. В крайна сметка, то беше спряло Хартиеното крило, така че навярно в него имаше нещо добро, нещо останало от Могет, стига да можеше да го извади наяве.
— Сантименталности — отвърна съществото, все така безшумно плъзгайки се напред. То се разсмя отново и една мрачна, подобна на пипало ръка внезапно се спусна, протягайки се през пространството помежду им, за да удари Сабриел през лицето.
— Спомен, който вече е заличен — добави то, когато тя се олюля назад при второто нападение, размахвайки меча си, за да парира удара. За разлика от сребърните магически стрели, гравираното със символи на Хартата острие докосна неестествената плът на съществото, но единственият резултат беше, че удари ръката на Сабриел.
Освен това и носът й кървеше, топла, солена струя пареше изпръхналите й от вятъра устни. Тя се опита да не й обръща внимание, опита се да използва болката от вероятно счупения си нос, за да накара мозъка си отново да заработи пълноценно.
— Спомени, да, много спомени — продължи съществото. То вече обикаляше в кръг около нея, изблъсквайки я обратно по пътя, по който бяха дошли, назад към гаснещия огън на Хартиеното крило. Той скоро щеше да догори и щеше да настъпи мрак, защото свещта на Сабриел вече се бе превърнала в парче угаснал восък, паднал неусетно от ръката й.
— Хилядолетия на робство, Абхорсен. Прикован с измама, предателство… пленен в една отблъскваща, неизменна форма… но ще има разплата, бавна разплата — не, съвсем няма да е бърза!
Едно пипалце се стрелна напред, този път ниско, опитвайки се да я препъне. Сабриел го прескочи, протегнала напред острието на меча, замахвайки към гърдите на съществото. Ала то отстъпи встрани, протягайки резервните си ръце, когато тя опита да отскочи назад, хвана я по средата на скока и я придърпа по-близо.
Приклещил до тялото ръката й, хванала меча, то заздрави хватката си, докато тя се доближи до гърдите му, а лицето й бе на пръст разстояние от неговата кипяща, постоянно движеща се плът, сякаш милиард дребни насекоми жужаха зад ципа от пълен мрак.
Още една ръка сграбчи задната част на шлема й, принуждавайки я да погледне нагоре, докато видя главата му, непосредствено над нея. Съществото имаше съвсем опростена анатомия, очите му бяха като ямата, дълбоки дупки без видимо дъно. Нямаше нос, само уста, която разполовяваше ужасяващото лице, леко разтворена, за да разкрие горящия синьо-бял огън, който в началото му служеше за плът.
Всички символи на Хартата се бяха изпарили от ума на Сабриел. Мечът й беше приклещен, както и звънците, а дори и да не бяха, не знаеше как точно да ги използва срещу същества, които не са мъртви. Все пак, тя мислено ги преговори, във френетично, светкавично търсене на нещо, което би могло да й е от помощ.
Едва тогава нейният уморен, замаян мозък, й припомни за пръстена. Беше на лявата й, свободна ръка, хладно сребро върху показалеца.
Ала тя не знаеше какво да прави с него — главата на съществото се накланяше към нейната, докато вратът му се издължаваше невероятно много, наподобявайки змия, надвесена над нея, а устата се отваряше все повече, ставаше по-ослепителна, съскайки от нагорещените до бяло искри, които падаха върху шлема и лицето й, прогаряха плата и кожата й, оставяйки миниатюрни, подобни на татуировки белези. Тя усещаше, че пръстенът се върти около пръста й. Инстинктивно сви ръка и той стана още по-широк, плъзна се по пръста й, като се разширяваше и ставаше по-голям, докато накрая, без да гледа, Сабриел разбра, че държи сребърна халка, широка колкото тънката глава на съществото и дори повече. И тогава внезапно разбра какво да направи.