— Най-напред ще изтръгнем едно око — каза съществото с жежкия си като падащите искри дъх, който мигновено изгори лицето й като парещо слънце. То наклони главата си встрани и отвори уста още по-широко, а долната му челюст се издаде напред.
Сабриел му хвърли последен, внимателен поглед, стисна здраво очи срещу ослепителния блясък и подхвърли нагоре сребърната халка, както се надяваше, на врата на съществото.
За миг, когато стана още по-горещо и тя изпита ужасна, изгаряща болка в окото си, помисли, че не го е улучила. После халката се изтръгна от ръката й, а тя бе захвърлена встрани, като риба от разгневен рибар.
Озовала се отново върху студените плочи, тя отвори очи. Лявото й беше замъглено, болезнено и плувнало в сълзи — ала все още си беше на мястото и функционираше.
Беше нахлузила сребърната халка на главата на съществото и тя бавно се спускаше по дългия, извит врат. Пръстенът отново се смаляваше, докато се плъзгаше, безучастен към отчаяните опити на създанието да го свали от себе си. Сега ръцете му бяха шест или седем, излизаха направо от раменете му, и всички се гърчеха, опитвайки се да пъхнат пръстите си под пръстена. Ала металът изглеждаше пагубен за материята, от която бе направено съществото, подобно на горещ тиган за човешката кожа, защото пръстите му трепваха и шареха из него, но не успяваха да го задържат за повече от секунда.
Мракът, който го обгръщаше, също започваше да се отдръпва, процеждайки се през мятащата се и гърчеща се фигура, като оставяше бяло сияние подире си. Ала все пак съществото продължи да се бори с пръстена, а пламтящите му ръце се образуваха постоянно, докато тялото му се гърчеше и извиваше, дори подскачаше, сякаш можеше да отхвърли пръстена като ездач от кон.
Накрая то се предаде и се извърна към Сабриел, с писъци и пращене. От тялото му изскочиха две ръце, протегнати към проснатото на земята момиче. От пръстите се показаха остри нокти, които стържеха по камъка, ровейки надълбоко, докато с дращене се приближаваха, както паяците се стрелват към плячката си — ала се стовариха едва на повече от метър от нея.
— Не! — изрева съществото и пялото му гърчещо се, усукващо се тяло политна напред, разперило убийствените си ръце. Ноктите отново не улучиха, когато Сабриел запълзя, търкулна се и се измъкна.
После сребърният пръстен отново се сви и от дълбините на озареното в бяло създание се изтръгна вик на болка, гняв и отчаяние. Ръцете му внезапно се прибраха до торса; главата хлътна навътре в раменете и цялото му тяло потъна в безформено петно от блещукаща бяла светлина, а в средата му имаше голям сребърен пръстен, сред който рубинът блестеше като капка кръв.
Сабриел се взираше в него, неспособна да отмести поглед, или да направи каквото и да било, не можеше дори да спре кръвта, която течеше от носа й, и сега покриваше половината й лице и брадичката, а устата й бе плътно затворена от изсъхналата, съсирена кръв. Струваше й се, че е останало нещо недовършено, нещо, за което трябваше да се погрижи.
Когато нервно пропълзя по-наблизо, видя, че по пръстена вече има символи. Символи на Хартата, които й казваха какво трябва да направи. Тя уморено се изправи на колене и започна да рови из пояса със звънци. Саранет беше тежък, беше й почти непосилно да го вдигне, но успя да го измъкне и неговият дълбок, омагьосващ глас зазвъня из ямата и сякаш прониза светещата, прикована от пръстена пихтия.
Пръстенът издаде тих звук в отговор на звънеца и от метала се отрони крушовидна капка, която се охлади и образува един миниатюрен Саранет. В същото време той промени цвета и плътността си. Рубинът сякаш се разтече и сред среброто се разля червена струйка. Сега той беше невзрачен и обикновен, вече не беше сребърен пръстен, а червена кожена каишка с миниатюрно сребърно звънче.
При тази промяна, бялата грамада потрепери и отново засия ярко, и Сабриел отново трябваше да предпази очите си. Когато сенките се сляха, тя погледна и видя Могет, с каишка от червена кожа, който седеше на задните си лапи и чийто вид подсказваше, че се готви да изхвърли кълбо косми.
Само че се оказа не кълбо косми, а сребърен пръстен, чийто рубин отразяваше вътрешната светлина на котката. Той се търкулна към Сабриел и издрънча върху камъка. Тя го вдигна и го нахлузи на пръста си.
Сиянието около Могет угасна и горящото Хартиено крило сега представляваше просто купчина от бледа жарава, тъжни спомени и пепел. Отново се спусна мрак, който обгърна Сабриел, поглъщайки я заедно с всичките й болки и страхове. Тя седеше безмълвна, дори без да мисли.
Не след дълго усети допира на меко котешко носле до скръстените си ръце, и една свещ, навлажнена от устата на Могет.