— Носът ти продължава да кърви — каза един познат, наставнически глас. — Запали свещта, притисни носа си и намери одеяла, на които да спим. Става студено.
— Добре дошъл отново, Могет — прошепна Сабриел.
Глава тринадесета
Нито Сабриел, нито Могет споменаха събитията от изминалата нощ, когато се събудиха. Сабриел, която изми сериозно отеклия си нос с малко вода от манерката си, установи, че не изгаря от особено желание да си припомня един жив кошмар, а Могет мълчеше извинително. Въпреки последвалите събития, освобождаването на второто му аз, или каквото и да беше това, ги беше спасило от сигурната смърт сред ветровете.
Както и беше очаквала, зората бе внесла малко светлина в ямата, и с напредването на деня, тя почти наподобяваше здрач. Сабриел можеше да различава и вижда съвсем ясно близките предмети, ала те се сливаха в неясен мрак на двайсет-трийсет метра разстояние.
Не че ямата беше много по-голяма — диаметърът й навярно бе около сто метра, а не петдесет, както бе предположила, докато падаше в нея. Целият под беше павиран, с кръгла отводнителна тръба в центъра, и няколко тунела, които водеха към отвесните каменни стени — тунели, в които Сабриел знаеше, че ще се наложи да влезе, защото в ямата нямаше вода. Нямаше и големи изгледи да завали. Беше хладно, но съвсем не толкова студено, колкото в платото до дома на Абхорсен. Климатът беше по-мек заради близостта до океана и височината, която навярно бе колкото морската, или дори по-ниска, защото на дневната светлина Сабриел успя да види, че ямата е дълбока поне сто метра.
Въпреки това, с полупълната манерка с вода, която бълбукаше до нея, тя бе напълно доволна да се отпусне върху леко опърлената си раница и да намаже с билков крем раните си, като наложи с лапа от зловонни листа от тамарило необичайното си слънчево изгаряне. Лечението на носа й беше различно. Той не беше счупен — просто изглеждаше зле, беше подут и покрит с коричка от засъхнала кръв, която бе прекалено болезнена, за да я почисти напълно.
Могет, който бе прекарал повече от час в нелепо мълчание, отиде на проучвателна разходка, след като отказа предложените му от Сабриел твърди сладки и сушено месо за закуска. Тя предположи, че той ще си намери плъх или нещо не по-малко апетитно в замяна. В известен смисъл се радваше, че го няма. Споменът за звяра на Свободната магия, който се криеше в малкото бяло коте, все още я тревожеше.
Въпреки това, когато слънцето се издигна, образувайки малък диск, ограден от по-големия отвор на ямата, тя започна да се пита защо той не се връща. Изправи се и закуцука към тунела, в който бе влязъл, използвайки меча си като бастун и стенейки тихо, докато всяка от раните й напомняше за своето местоположение.
Естествено, тъкмо докато палеше една свещ на входа на тунела, Могет се появи зад гърба й.
— Мен ли търсиш? — измяука невинно.
— Че кой друг? — отвърна Сабриел. — Откри ли нещо? Имам предвид, нещо полезно. Например вода.
— Полезно? — замисли се Могет, отърквайки брадичката си в протегнатите си предни лапи. — Може би. Със сигурност е интересно. Вода ли? Да.
— На какво разстояние? — попита Сабриел, ясно осъзнала своята ограничена от раните подвижност. — И какво ще рече интересно? Опасно?
— Не е далече, по този тунел — отвърна Могет. — Малко е опасно да се стигне дотам — има капан и няколко други дреболии, но нищо, което да ти навреди. Що се отнася до интересната част, ще трябва сама да се убедиш в това, Абхорсен.
— Сабриел — каза тя механично, докато се стараеше да мисли напред. Имаше нужда от поне два дни почивка, но не повече. Всеки изгубен ден, преди да открие материалното тяло на баща си, би могъл да се окаже катастрофален. Просто трябваше да го открие скоро. Разяждащ дух, призрачни ръце, гарвани-убийци — вече бе съвсем ясно, че някакъв ужасен враг се опълчва срещу баща й и неговата дъщеря. Този враг вече бе заловил Абхорсен, така че би трябвало да е някой много могъщ некромант, или същество от Висшите мъртви. Може би онзи Керигор…
— Ще си взема багажа — реши тя, стъпвайки тежко по обратния път, докато Могет криволичеше напред-назад в краката й като малко коте, и едва не я препъна, но винаги успяваше да се махне от пътя й навреме. Сабриел го отдаде на необяснимата котешка природа и не направи коментар.
Както бе обещал Могет, тунелът не беше дълъг, а добре направените му стъпала и под с напречно разположени плочи улесняваха придвижването, с изключение на онзи етап, когато се налагаше Сабриел да следва котката по петите върху камъните, за да избегне някоя умело прикрита дупка. Без напътствията на Могет, Сабриел знаеше, че щеше да пропадне.