През тези нощи Сабриел се заключваше в кабинета си (една от привилегиите на последния клас — преди това й се налагаше да се промъква в библиотеката), поставяше чайника на огъня, пиеше чай и четеше книга, докато не се появеше характерния вятър, който загасяваше огъня, изключваше електрическите лампи и разтърсваше кепенците — всички необходими приготовления, както изглеждаше, за да може в празното кресло да се появи фосфоресциращото изображение на баща й.
Този ноември Сабриел очакваше с особено нетърпение посещението му. То щеше да бъде последното, защото обучението й в колежа бе към края си и тя искаше да обсъдят бъдещето й. Мисис Ъмбрейд искаше тя да отиде в университет, но това означаваше още повече да се отдалечи от Старото кралство. Магическите й способности щяха да намалеят, а посещенията на баща й щяха да се ограничат фактически до физическите появи, които по всяка вероятност щяха да станат още по-редки. От друга страна, постъпването в университет означаваше да остане с някои от приятелките, които бе имала буквално през целия си живот — момичета, с които бе започнала училище на петгодишна възраст. Освен това пред нея щеше да се разкрие един много по-голям свят на социални контакти, особено с млади мъже, от които в колежа „Уайвърли“ се наблюдаваше чувствителен недостиг.
А недостатъкът от загубата на магическите й способности вероятно би могъл да се компенсира от отслабването на влечението й към смъртта и мъртвите…
Сабриел размишляваше над тези неща, докато чакаше с книга в ръка, подпряла нестабилно недопитата чаша чай на страничната облегалка на креслото. Беше почти полунощ, а Абхорсен не се появяваше. Тя бе проверила в алманаха два пъти и дори бе отворила кепенците, за да вижда небето през стъклото. Несъмнено се намираше откъм тъмната страна на луната, но от него нямаше и следа. За първи път в живота й той не се появяваше и тя внезапно бе обзета от тревога.
Сабриел рядко се замисляше за това какъв е животът в Старото кралство, ала сега в съзнанието й изплуваха стари истории и смътни спомени от времето, когато бе живяла там с пътешествениците. Абхорсен беше могъщ магьосник, но въпреки това…
— Сабриел! Сабриел!
Един писклив глас прекъсна размишленията й, незабавно последван от припряно почукване и раздвижване на бравата. Сабриел въздъхна, стана от стола, взе чашата с чай и отключи вратата.
От другата страна стоеше малко момиче, което мачкаше нощната си шапчица с треперещи ръце, а лицето й бе пребледняло от страх.
— Олуин! — възкликна Сабриел. — Какво има? Да не би Съсен да е отново болна?
— Не — проплака момичето. — Чух шумове зад вратата на кулата и си помислих, че Ребека и Айла провеждат среднощно тържество без мене, затова погледнах…
— Моля! — възкликна Сабриел разтревожена. Никой не отваряше външните врати посред нощ, не и толкова близо до Старото кралство.
— Съжалявам — проплака Олуин. — Не исках. Не зная защо го направих. Не бяха Ребека и Айла — там имаше мрачна фигура, която се опита да влезе. Затръшнах вратата…
Сабриел захвърли чашата и си проправи път покрай Олуин. Вече бе в средата на коридора, когато чу как порцеланът се счупи зад нея, последван от ужасения стон на Олуин заради това толкова небрежно отношение. Тя не му обърна внимание и се затича, като включваше осветлението, докато бягаше към отворената врата на западната спалня. Когато я доближи, отвътре се чуха писъци, които бързо се извисиха в истеричен хор. В спалнята имаше четиридесет момичета — повечето от първи клас, до една под единайсетгодишна възраст. Сабриел пое дълбоко въздух и застана на вратата, извила пръстите на ръцете си в заклинателен жест. Още преди да погледне, тя усети присъствието на смъртта.
Спалнята беше много дълга и тясна, с нисък покрив и малки прозорци. От двете й страни бяха разположени легла и тоалетни масички. В дъното имаше врата, която водеше към стълбите на Западната кула. Тя би трябвало да е заключена от двете страни, но ключалките рядко устояваха на силите на Старото кралство.
Вратата беше отворена. Зад нея стоеше невероятно тъмна фигура, сякаш някой бе изрязал човешки силует от нощния мрак, внимателно подбирайки участъците без звезди. Фигурата нямаше никакви черти, но главата се въртеше в двете посоки, като че сетивата й имаха ограничен обхват. Колкото и да бе странно, тя държеше най-обикновен чувал в четирипръстата си ръка, а грубо изтъканата материя контрастираше рязко с нейната свръхестествена плът.